Два поредни блока почивни дни прекарах в безсъници. Избирах и преписвах пасажи от една от най-въздействащите книги, които съм имал привилегията да чета и препрочитам няколко пъти. Може да ви се стори старомодно и прекалено да пренабирам вече печатан текст. За мен не е така. Има две причини да посветя почивката си за полвин месец на такова едно странно занимание. Първата е егоистична – още от гимназията уча най-добре с писане. Ако нещо не ми мине през ръката много по-трудно го осмислям и запомням. А да осмисля, подбера и след това да препиша пасажи от книга предполага по-дълбоко влизане в нея, отколкото обичайното прочитане „на вентилатор”. Затова практикувам този подход, разбира се само за най-най-добрите книги. А „Безсъниците” е в челната тройка (част от проекта ми „100-те книги“)
Втората причина за преписването е, че се считам задължен на Стефан Попов за огромното удоволствие, което изпитвам всеки път, когато потъна в триизмерния духовен свят на неговата философска, политическа, историческа и културна мисъл. Ако с четири дни преписване ще помогна дори малко за популяризиране на името на този истински колос в скованата му от посредственост родина, ще бъда безкрайно благодарен.
И така, в следващите няколко дни, на малки, смилаеми порции ще ви запозная с „Безсъниците”. Трябва да направя уговорката, че в сравнение с целостта на книгата, отделните пасажи неизбежно приличат на мотиви от велика симфония, направени на мелодия за GSM… „Безсъници” наистина е велика симфония, на която е най-добре да се наслаждаваме в нейната цялост – с нужната последователност и композиционно единство на текста и в подходяща атмосфера.
Въпреки това, давам си сметка, че много хора нямат възможност, време и навик да четат подобни книги. Затова смятам начинанието да не е лишено от смисъл.
Полудявам по една книга, защото откривам в нея свои мисли, емоции и светоусещане и се дивя на таланта и красивия език на автора, съумял да ги изрази толкова добре, колкото аз не бих могъл. Така че една подборка на чужди мисли винаги е субективна, лична, огледало на моя собствен консервативен мироглед. Сигурно в книгата на житейски мъдрия Попов има редица моменти, до които моя неопитен и търсещ дух не е дорасъл да се докосне. Така че всеки би откроил в „Безсниците” своите върхове, аз нямам претенция за меродавност.
И още малко мотиви за начинанието: Често критикувам днешните „десни интелектуалци”, а и политици за безплодното и безмислено поведение. Вече 20 години те шумно се възмущават и ритуално клеймят заливащата ни чалга, пошлата халтура, която ни се представя за култура. Но в същото време досега, с много малки изключения не успяха да представят алтернатива на кича – свой, качествен, висок стил в културата, медиите, обществените нрави. Затова и пускам тези откъси – те са качество, т.е. обратното на днешните популярни „общественици”
Не знам дали не е късно. Признавам, че съм по-скоро песимист. Но дори и всичко да отива на кино в тази държава, струва ми се, че малкото хора със смисъл в главата трябва да направим поне едно последно усилие: Докато Титаника потъва, докато обезумялото население се щура в паника и се блъска за спасителните жилетки, брои джамиите в Родопите, купените гласове и продадените съвести, ние да облечем спокойно фраковете, да закачим ордените, да се изправим в средата на опустошения салон и докато водата се катери по глезените ни, оркестъра да свири валс. Дължим го на хора, като Стефан Попов.
Биография:
Стефан Попов е роден на 24 януари 1906г. в София..
Баща му – Сава Попов е роден 1874г.в Севлиево, завършва Априловската гимназия, след това е сред първите възпитаници на геолого-географския факултет на Софийския университет. Той е изявен учител, географ, автор на много учебници, член на Висшия учебен комитет към Министерството на образованието, кавалер на ордените „Св. Александър” и „За гражданска заслуга”. Основател на Българското географско дружество. Умира през 1949г. в София. По бащина линия прадядото на Стефан Попов е поп Цвятко от Свелиево.
Майка му – Марийка Попова е сред малкото за времето си българки, завършила висше образование. Внучка е на добрички учител, обесен от турците. След като завършва варненския девически пансион, баща и – виден добрички търговец, я изпраща да учи литература в Париж.
Когато е на 4 години, семейството на Стефан Попов заживява в Русе, където баща му е назначен за директор на Висшия педагогически курс за учители. В Русе Стефан Попов учи в немското католическото училище „Св. Йосиф”, където учи немски и френски език, а чрез частни уроци научава и английски. Започва гимназиалното си образование в Русе, но тогава баща му е назначен в Министерство на образованието и семейството се завръща в София, където Стефан завършва гимназия. Попов започва много активна обществена дейност като журналист и редактор, основател и лидер на младежкото движение „Млада България”. Най-големият обществен принос на младостта му е че става основател на Юношеския туристически съюз, който популяризира туризма сред младежите в цяла България и най-вече в битието му на първия и най-виден наш алпинист, създател на организирания алпинизъм в България, организирал първите алпийски експедиции и изкачвания на върхове кактов България, така и в Алпите. След 1925г. пише, редактира и публикува в изданията Млад турист, Български турист, Народ, Слово, Отечество, Утре, La Bulgarie, Юридическа мисъл. През 1930г. Стефан Попов завършва право в СУ и работи като асистент на проф. Йосиф Фаденхехт, а по-късно и като адвокат на свободна практика. 
През 1935г. Попов се жени за ученическата си любов – Тина Маринович. Тя е от виден русенски търговски род, дядо и по майчина линия е цариградския търговец Костаки Маринович (1829-1885), участник в националните борби и съратник на Левски. Маринович вероятно произхожда от стария католически род Маринович от Чипровци, сроден с Парчевич и Пеячевич. Родоначалник е Богдан Маронович (1644-1721), австрийски благородник, полковник в австроунгарската кавалерия, участник в Чипровското въстание. При все това Костаки Маринович е православен. По майчина линия, дядото на Тина Маринович е Панайот Пенков – първия русенски индустриалиец.
През 1940г. Попов приема поста аташе по печата в Бългаското посолство в Берлин, където работи до 1942г. После работи в българската легация в Будапеща, а от 1943 г. – в Берн. Попов има широки познанства в българския артистичен, културен и политически елит, а дипломатическата му работа го прави приет член на висшето европейско общество – факт, от които се възползва максимално за да се докосне до великите умове и културните върхове на своето време. След съветската окупация в България, Попов остава емигрант, живее в Швейцария, Париж и Мюнхен. От 1951г. е наставник на образованието на Симеон II в Испания, но през 1955 напуска двора в изгнание. Дълги години е активен в емигранстките среди, говорител в радио „Свободна Европа” и дългогодишен главен редактор на българската секция на „Гласът на Америка”. Основател и председател на българското академично дружество „Д-р П. Берон” обединило български учени-емигранти. Стефан Попов изучава европейската история, философия, култура и изкуство и издава редица статии и няколко книги, които са признати за първокачествен стандарт в областта на философията на историята.
Умира на 20 октомври 1989г. в Мюнхен, броени дни не му достигат за да види рухването на комунизма, който ограби целия му живот, отне на България един от най-ерудираните и мислители и насила обогати Европа с една ренесансова личност. Преди няколко години прахът му е донесен в България и погребан в Софийските централни гробища.
Библиография:
Планини и хора (1938)
Воля за облик (1970 Мюнхен /на немски)
Българската идея (1981)
Третото поколение (1981)
Сто години българска свобода (1979)
Тринадесет български века (1981)
България и Европа (1980)
„Народът” (1987)
Идеята за Европа през вековете (цикъл лекции по РСЕ 1976-1977)
Краят на всички илюзии или Европейският културен панславизъм (1982 – немски)
Безсъници (1989)
За автора и книгата:
„Да беше забравил България, цял свят би го запомнил: Стефан Попов беше единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света като гражданин на света. Но той съзнателно реши да го каже като българин, най-вече за българи, дори тогава, когато говореше на немски… Така, както митичния майстор Манол, и Стефан Попов вгради най-милото си в неразрушим духовен мост през времена и простори, затемелен в българското и извисен до световното. За него и през него домашната българска история стана ядро във вселенската философия на историята. За Попов, духовен двигател на историята е нацията. Род и племе са биологични обюности, в които господства първичната кръвна връзка. Но те са обречени да се претопят в купела на нацията, която е вторична, духовна спойка. …
… Понеже мисли в такива световни размери, Попов отмерва българската история със световен аршин: естествения и стремеж да се вгради в наднародностни духовни общности. България намира сили да се изтръгне из клещите на Отоманската империя, защото остава глуха за светогледа на исляма. Тя се стреми да се приобщи към Запада не защото е принудена от преходни политически насилия, а защото тя вече се е приобщила към западния мироглед, дори тогава, когато е стигнала до него през отгласите му в Русия. Българският народ е балкански, но българската история е европейска!
Но прилагателното „европейска” не е просто географско описание. То е дори повече от политическо предписание, то е етическо съзнание. Да бъдеш европеец значи, да се отърсиш от безогледното и безизходно патриотарство, да нямаш друг Бог, освен зачитането на правата на човека в живата, разнородна тъкан на нацията…Това е заветът, който ни оставя единствения български философ на историята, покойният, достойният Стефан Попов. И понеже той ненавиждаше голословието и гръмословието, най-добре ще зачетем паметта му със собствените му сдържани слова, изречени на една сказка на български през 1977г.: „Ако в България все още може да се срещне нещо от старата обич към Европа, все още се признава и застъпва мълчаливо духовното родство с нея, толкова по-високо Европа трябва да зачита тази духовна мъжественост.”
Петър Увалиев, 1989
* * *
„През есента на 1982г. в Залцбург се запознах със Стефан Попов. Причината за тоя му интерес беше моята книга „Българският Великден”, която по думите му породила у него надежди, че нещо ново става в България. Като всички българи отсам бариерата, аз не знаех почти нищо за моя събеседник и сега дори би трябвало да се изчервя от срам за това. Един необикновен човек и европейски мислител от голям калибър. … В разговора, за който споменавам, имаше един страшен момент. Не помня какво ми беше дало повод, но аз в упор попитах събеседника си защо в края на краищата не дойде в болезнено обичаната от него родина. Вече имаше амнистия, формално нямаше никакви пречки. Стефан Попов ме изгледа почти свирепо, опъна се като струна и като отправи поглед някъде в пустотата, със суров глас каза: „А няма ли да изскочат от гробовете си всичките ми погинали приятели и да ме попитат какво правиш тук?” Беше наистина сюблимен, страшен!
… За едно нещо трябва да се съжалява особено. Известно е, че Стефан Попов много е държал спомените му да бъдат напечатани по стария правопис, правописа отпреди реформата от 1945г. Зная добре, че това не е нито каприз, нито формализъм, а дълбоко принципна позиция на автора. В това изискване се оглежда целият му творчески дух и особената му духовна строгост и непримиримост. В това му желание се чувства решаващото значение, което той отдаваше на приемствеността в българската история и култура, на необходимостта от езиково, а оттам и национално единство между българите от всички краища и посоки на страната, на убеждението, че нашата истинска родина се съхранява в културата и духа. По технически причини, осъществяването на неговото желание се оказа неизпълнимо.
Завиждам на читателите, които тепърва предстои да се докоснат до творческия свят на Стефан Попов.
Тончо Жечев, 1989г.
* * *
„Едва ли друг българин се е сродявал така органично с плодотворните идеи на Запада, както Стефан Попов. Ние, неговите съвременници и в някои области негови сърадетели, имаме всичкото основание да се гордеем с него, като историко-философски мислител от европейски формат и като олицетворение на българската „воля за облик”, на всебългарската воля за нация. И ако в четвъртата си беседа Стефан Попов сочи Николай Лилиев като най-европейския ни поет и писател, то ние с пълно право можем да поставим сами и него на същото равнище като най-европейския бългаски мислител в наше време.”
Христо Огнянов, 1993
* * *
Тази книга е посвещение в историческо рицарство! (Хисторишр Цайтшрифт) В списъка „Барометър на книгата” на списание „Критикон” за най-важните издания на годината моето име и заглавието на книгата стояха пред тези на Арнолд Гелен, Хайек и Солженицин… За един българин повече не можеше да се иска…
… „Ти идваш късно, но все пак идваш” – се казва в една немска песен – то би могло да се каже и за тези признания, намерили „официален” израз в международни енциклопедии като „Dictionary of International Biography” (Cambridge 1980), “Who is Who in Literature”, в които името ми и кратък животопис фигурира като единствен българин…Но колко ми струваха всички похвали, когато България мълчеше? Опасението ми, че книгата ще стане жертва на „заговора на мълчанието” се сбъднаха…
Стефан Попов (за книгата му „Воля за образ“)
Епохална снимка: „Тримата големи“ на българската консервативна емиграция – Христо Огнянов, Стефан Попов и Петър Увалиев на 80-тата годишнина на Попов
* * *
Първа част: INVICTIS VICTI VICTVRI
Спонтанно разцъфналото се тъй чисто, непринудено, неподправено родолюбие могат да отричат само онези, у които вроденото богатство на националните извори е пресъхнало, за които родният глъч на живота е заглушен от ехото на чужди тътнежи. Да си се родил българин е едно, а да си останал българин – друго. Какво по – висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?
…
На 23 години, незавършил още университета, аз получавах [в петролна компания] 5000 тогавашни лева плюс 13-та коледна заплата. След 35-годишна служба, изкачил стълбицата на служебата йерархия в Министерството на просветата до най-горе, баща ми разписваше ведомости за 7000 лева месечно. Един окръжен съдия трябваше да се задоволи с половината от тях, един гимназиален учител – даже с една трета. Зад тази разлика се криеше опасният проблем за отбягването на държавна служба от дейната и способна младеж. Който помнеше как във Фердинандова България преди войните бяха заплащани офицери, съдии и учители и то със злато и затова можеха да игаят ролята на елит – и сравнеше сега заплатите на същите служители, можеше лесно да заключи, че в следвоенна България служебният идеализъм стана много по-скъп.
…
Официалното студентство тръгна, днес бих казал по пътя на традиционния национализъм, за съжаление сега в сухия стил на отживялата романтика от „Стария Хайделберг” – „Gaudiamus igitur”, с корпорации и червени шапки, които като че ли правеха ненужна друга идейна настройка. В деня на своя патрон Христо Ботев това студентство отиваше на поклонение на връх Вола, през ноември се биеше с полицията в протестните си акции срещу Ньойския договор, а на университетския празник през декември носеше Царя на ръце. Но и в тази си вечна празничност то не бе единно, а се делеше на фракции, основанието на които донякъде можеше да се намери в невидимия фронт между столичани и провинциалисти. Първите се сдушиха по-късно в групата „Устрем”, вторите намериха подслон в „Братството”.
…
Двадесетте години… Кое бе всъщност характерно за тях? Постепенното осъзнаване на задаващия се „залез на Запада”, който караше хора като Шпенглер да проповядват „героичния песимизъм” – несмутения поглед пред неизбежния край на западната култура – или пък избликването на запираните от войните духовни сили, които заляха , като водите на Нил, засъхналите брегове и донесоха богата жътва на нови идейни възмогвания?
…
Актуалният коефициент на времето бяха последиците от войните, делящи не сам цели народи на победители и победени, но тормозещи ги с окупации и репарации, с инфлации и кризи, принуждавайки ги да балансират душевните си наранявания с леки удоволствия: с оперетен ерзац и с филмови идоли като Грета Гарбо или Марлене Дитрих. Кой истински културен небосвод блести само с подобни „звезди”
…
А и войните не засехнаха всички европейски народи еднакво, не нараниха еднакво дълбоко младежките души. „Загубеното поколение” не бе навсякъде еднакво загубено. Наред с другите „победени” и ние, българските младежи, търсехме някакъв път, който да ни изведе от подземията на историята, където се чувствахме попаднали, към по-светли зари. В задния двор на Берлинския Хумболтов университет, върху скромен паметник на студентите, паднали в Първата световна война, стоеше надпис, който стана неизреченият девиз на нашето поколение: „Invictis victi victuri” – “На непобедените от победените, които ще победят. Да победят кого – съдбата? Съдбата разбира се, която бе помрачила българското небе. Но как? По пътя на политическа революция? – За нея мечтаеше само обществения сутерен. Мнозинството избра пътя на нови жизнени истини, на ново обществено възмогване.
Новата ориентация значеше на първо място ново отношение към природата, което неминуемо водеше към ново отношение към родното въобще.
…
Понякога се питах: кое да милвам в мислите си повече – онези възбуяли нови градове и селища (като Лом и Перник), от които ехтеше шумът на националната наковалня и бликаше насъбраната с векове енергия в устрема към всестранен напредък, или пък да стоплям с чувствата си потъналите някак в забравата на вренето краища (като Белоградчик, Трявна, Елена или Котел), които като под потъмнял бакър, бяха скътали и приказките, и песните, и нравите, и образите на българската вечност? Две тенденции – на развитие и застой, на възход и заник, на стара и нова България, – те се смесваха в съзнанието ми в многоцветието на българския епос, който оттогава звучи непрекъснато в ушите ми.
* * *
Втора част: Начетеност, яснота, уединение
Моята литературна начетеност, голяма или малка, идваше още от детинските и юношеските години, когато цялата класическа и българска литература – като се почне от Есхил и Данте и се свърши с Морис Меерлинк и Леонид Андреев, от „Нещастна фамилия” на Васил Друмев до „Хайлайф” на Д.Шишманов, минаваше през ръцете на майка ми и на двете ми сестри, за да стигне до мен. В по-късните години младежката общественост и скитничеството по планините оставяха малко време за изящна литература. Трябваше някоя снежна буря да ни заключи с дни в хижата под Мусала, за да убиваме времето с четене на висок глас на „Климати” от Андре Мороа… Духовното ми развитие бе тръгнало по други пътища към други кръгозори, посочени било от Хофманстал в неговата мюнхенска сказка върху „Книжнината като духовен пастир на нацията”, било от Антон Вилдганс в „Словото за Австрия”, което ми показа как се открива и разкрива културният образ на един народ…
Ако ставаше дума за „народни будители” на нашето поколение, в българската литература трябваше на първо място да поставим Стоян Михайловски – ако не за друго, то поне заради мисловната му пристрастеност към идеята за издигане „нивото на околната среда”, а може би и защото той бе избързал да разбере, че „най-лошото управление на народ безкултурен или малокултурен е демократическото.” Ние израснахме, като оставим „Хайдушките копнения” на Яворов и „Кървава песен” на Пенчо Славейков, които бяха литературните молитви на всеки българин, с Кирил-Христовите „Чеда на Балкана”, с военните разкази на Йордан Йовков („Белият ескадрон!”) и с народната задушевност на Елин Пелин. Аристократи на духа и все пак родолюбци като Димчо Дебелянов и Николай Лилиев имаха мълчаливото пълномощно да отслужат от наше име литературна литургия и в това отношение истинското книжовно „имане” на нашите години бе Димитър Талев: него всички го носеха мисловно на ръце, докато в „Пантеона” на Теодор Траянов влизаха само избраници… Като си спомня „Богомилските легенди” и „Виденията за Древна България” на Николай Райнов, поезия в проза, която ни упояваше със стилистичния стъклопис на езика си, като помисля за „Българските балади” на Траянов, съм готов да твърдя, че по-късно в литературата ни след войните стана едно голямо връщане назад към родното, към българската земя и народ, за което най-добро свидетелство бе Йордан Йовков. В личните ми спомени поне декламирането на „Анабелли” бе заменено с това на „Калиакра” от Елисавета Багряна.
…
Книгата, просто казано, бе за мен критерий за заможност възможност: ако можех да си позволя купуването на пожеланата книга, независимо от цената и, бях достатъчно богат, в противен случай бях нещастно беден.
…
Годините, които бях посветил на книгата си, бяха години на постигане яснота по всички проблеми на европейската култура. И затова живеех с чувството на вътрешна зрялост и прояснение, което не се нуждаеше от чуждо признание – стигаше ми да вярвам, че съм се добрал до „Истината” с голямо „И”. За да рабера европейската култура, трябваше да опозная, да разбера и изтълкувам всички прояви на нейния дух: мисъл и дело, музика и строителство, ваятелство и художество. Но сега смеех вече да посегна на собствено основание и към най-сложните и проблеми, към най-заплетените спорове…Литература, история на изкуството, на музиката, на архитектурата станаха за мен гори, в които знаех тъмните пътеки и слънчевите полянки, разбирах шепота на гората и приветите на цветята. Без баналното сравнение с „изкачване на върха” бях се възмогнал на онази височина, от която погледът обгръща и различава височини и форми, низини и проходи.
И да си въобразявах, най-важното бе, че имах чувството на разрешената проблематика в историята на културата, че се водех от прозрения, имащи убедителността на една окончателност. Кой познава задовлството и вътрешното спокойствие на избистрения поглед върху света, значението на отцеждането на онези духовни ценности, които веднъж преработени – като сурови диаманти – не губят никога своя блясък? Убедил ли си се веднъж, че в основата на митологичната европейска история лежи нетърсщият осъзнаване метафизичен стремеж на отделните народи към собствен културен образ, който – идващ като че из глъбините на самото им същество – им придава личност, историческа осанка, физиономия и стил във всички съчинения на обществения им живот под върховния принцип на нацията тъй, че няколкото големи народи измежду тях образуват едва ли не отделни културни съзвездия или пък, ако се прехвърлим в прононсираната култура, че Света Богородица е най-възвишеният образ на нашата култура – и идея, и видение, и упование, и обещание, – че готическите катедрали са най-величавата архитектурна изповед на човешкото посягане с каменни ръце към небето, изповед, прозвучала по-късно в „пасионите” на Бах и в симфониите на Брукнер, че тоновите орнаменти на Моцарт са едновременно и химни, и излияния на най-прочувствената човечност и че с Бетовен бе роден Зевсът на цялата ни култура, тук, на земята, не на въображаемия Олимп, а между нас, тъй както вярваме, че Иисус е син Божи, – не можеш да не реагираш на кризисните ветрове на културния ни упадък по друг начин, освен с мълчалво съжаление, че си се родил толкова късно.
Истинската култура е да стигнеш в съзнанието си хилядата години – от първите илюминирани книги до „Въображаемия музей” на Андре Малро – като цялостно притежание, което не търси нито утвърждение, нито оправдание, защото отдавна е станло същност на една нова личност… Знае ли обаче някой колко самотни часове на размишления бяха прекарани в планинската тишина, колко питащи погледи бяха отправени към творенията на изкуството, колко напрегнати вслушвания в концерти и други продукции, колко привиждания със затворени очи – с една дума, колко унеси в гледаните, но невиждани дневни гледки, колко мъчителни съмнения в безсънните нощи – всички те всред тъгата по България – бяха нужни, за да се стигне до хребетите, от които погледът различава безпогрешно Великото от Дребното, Вечното от Временното, Трайното от Преходното, Ценното от Безценното – и защо тези „спомени” носят надписа „Безсъници”?
…
Приятелите са въобще подаръци на съдбата, а сега тя ни е обърнала гърба си. Впрочем старите приятели имат тази добра страна, че изключват риска на разочарованията, които никак не ни бяха спестени…. Самотата човек не я търси, тя идва от само себе си; но самотата е едно, уединението е друго – първата души, потиска, убива, второто ни позволява да се самоопознаем, а ако е нужно, и да се излекуваме. То пречиства някак отношението ни към външния свят, докато общуването ни с често празните, конвенционални приказки е само загубено време.
* * *
Трета част: Липсата на стил, залезът на авторитетите, завръщане към варварството и други особености на „прогресвиното“ съвремие
На Изток подчиниха националната идея на комунистическата интернационалност, на Запад тръгнаха подир „европейската” идея, в унеса по която се смесват желаното с реалното. Играта на парламентаризъм и тук, и там е само празна церемония, легализираща решения, взети от извънпарламентарни фактори… Впрочем, манифестът на футуристите от 1911г. в който те издигнаха „разрушението” като ново творческо начало, е на път да стане „конституция” на съвременното западно общество. „Антинацията” тържествува… Започнах да не разбирам света там, където установените по-рано ценности и норми са загубили валидността си и на тяхно място „прогресивните” издигат всестраното разложение не само като единствен морал, но даже и като изторически принцип. Анархизмът, или по-право нихилизмът на Ницше, престана да бъде убеждение, а стана манталитет, изкореняващ под девиза на „свободата” всичко, което бе досега стожер на културата.
Достатъчен е външният вид на днешния човек, за да разберем, че процесът на префинването, на изтънчеността отдавна вече е заменен с този на съзнателното загрубяване, подивяване, опростяване. Не става въпрос за вкус там, където безобразността отдавна е обявена за художествен принцип, нито пък за маниери там, където грубостта изразява единствено жизненост и съзнателната първобитност се издига като идеал. Става дума за онова, което по начало характеризира всяка култура: нейния СТИЛ. Нашето време е време на безстилие, в което жизнената субстанция не може да бъде подведена под придаващи и изразност форми. Стилът е израз, който всеки принадлежащ на една култура човек носи несъзнателно в себе си като мълчаливо потвърждение на общоприетите повели на нейната духовна обусловеност.
Поогледайте се наоколо и потърсете днес „стил” – иска се много „прогресивно предубеждение”, за да го открием там, където вулгарността претендира за естественост. Че уличните жени наложиха в края на краищата своя вкус на салоните – това е тъжният ефект на т.нар. „демократизиране” на обществото, в което модата трябва да държи сметка на броя на интересите… Неслучайно поезията изчезна напълно от въздуха който дишаме, неслучайно езикът обедня, опростя и служи само за „експресионистични” недомислия.
Външният вид съответства винаги на вътрешното съдържание у човека. Приличността не е етикет, който може да бъде изменян, а е външният израз на една същност. И когато повече или по-малко самозвани интелектуалци дават израз на вътрешната си арогантност чрез външна недокараност, тогава няма място за сравнение: взаимното уважение е сторило място на духовната безочливост.
Едно общество няма култура, а е култура – и от нея диша определен стил, по останките на който един ден археолози и историци ще съдят за висотата на нейната същност. Каква представа щяхме да имаме за стария Крит, ако от неговите вази не ни говореше целия му живот с характерния си стил? Една семейна снимка от началото на нашия век е все още подобен документ: от него ни говорят и отношенията в семейството, и нивото на обществената му претенция, и висотата на личното образование, пък даже и нещо от социално декларирания консерватизъм, респективно прогресивност. Какво би ни разправила една семейна снимка днес, ако въобще е мислима още?
Образът на всички изброени от Шпенглер и Тойнби култури се определя от трите им главни елемента: религията, държавата, изкуството.
Вярата в наше време не е вече коефициент на културата, защото е напълно приватизирана и сведена до лична молитва. Не съм сигурен, че днешните деца въобще учат Десетте Божи заповеди. Държавата се изражда все повече до система на стопански облаги и предизборни подаръци, до манифестации на „култура” чрез приемане на творби, които намират удоволствието си в отричането на властта (на Запад) или пък в безкритичното и възхваляване (на Изток).
Коренът на моя песимизъм отиваше по-дълбоко: той ровеше в хумуса на моите исторически занимания, които ме бяха навели на мисълта – или по-претенциозно казано: на прозрението, – че само религиите, почиващи на учението и надеждата за избавление, съдържат сентенцията, че нашият реален свят е най-лошият от всички възможни светове, но и че всички рационалистични учения за прогреса водят накрай, при съпоставяне на постигнатото със замисленото, на реалното с мечтаното и на проповядваното с осъщественото неизбежно до разочарование, систематизиращо се теоретично в културен песимизъм.
…
Християнството живя две хилядолетия с представата за програмирания край на света, чиято страхотност бе релативирана още от идеята за второто пришествие. Но дотогава съществуването на света бе гарантирано от християнския Бог. Този Бог по думите на философа сега е мъртъв. Замествайки го по самовнушение, човешкият Разум осигурява ли еднакво добре това съществуване? Преживяванията ни доказват противното и опасенията ни, и всичката паника идват оттам, че живеем в свят без Бог и без Разум, предоставени на негово сиятелство Случая, от който всички се страхуват, но на който всъщност всички слугуват с мислите и волите си. Спекулира се само върху повода, който ще подпали пожара: Сараево, Данциг – или какво? Да обмисляме евентуалностите на фаталния случай е политическа алхимия. Не е ли по-добре да преценим шансовете на мирам които ни изглеждат като надежда за добродетели у злодеи?
…
Всичко зависи от това, от коя страна на преградата наблюдаваме настъпващия мрак. „Преградата” тук е вярата или по-скоро измамата, че новият Прометей ще превърне „долината на сълзите” в градина на възторзи, самосътворено земно щастие, за което човечеството е замечтало, откак дръзна да съперничи с Бога за претворението на света. Едни прозряха овреме заблудата на мирското „избавление”, други продължават да се опиват от тази вяра, предписана им като единствена „истина”. „Разумът – бе предопредил още френският моралист Вовнарг – се мами по-често от Природата… Няма истина, която в една празна глава да не се е превърнала в заблуда.” Впрочем, който е измъчвал мисълта си с обещанията на религиите, с утопиите на философията, с утехите на изкуството и с изгледите на науката, знае стойността на всяка мирска истина.
Всъщност за упадъка на Европа, за културното и превръщане в „степи” не се спори вече, а само се бележат уплашено явните му симптоми: обезверяване в свръхестественото, изчезване на авторитетите (и на небесния и на земния!), отричане на обективните ценности, скарване с естетиката, пролетаризиране на жизнения стил, обезмисляне на образованието, проституиране на изкуството и…, и…, и… всичко това в резултат на абсурдното консеквентно „демократизиране” – чети: плебеизиране – на масата като реквизит на нашия свят.
…
Културната снимка на този свят, който напускаме, може да се сведе до липсата на всякакъв авторитет, на всякакви ценности, на всяка възвишеност. Идеята за свободата бе абсолютизитана. Нещастието не е, че довчера свободни милиони загубиха това най-ценно свое притежание. Бедата и опасността са там, че тези милиони хора отвъкнаха да бъдат свободни, а с това отпадна и някогашната им борческа свобода. Един свят без знамето на алтернативата: „Смърт или свобода!”
„Бог е мъртъв”- бе възкликнал Ницше и всичките му последователи побързаха да го погребат, без да се озърнат за някакво ново божество и без да се замислят дали изобщо на земята може да се живее без „Небесност”… Авторитетът на светската власт, някогашното „Величество” бе колективизиран и периодизиран, подложен на капризите на уличните настроения, превърнат накрая в конвенционална институция, която признава само политическото благополучие: макиавелизъм до смърт… Професионалните авторитети – на учители, съдии, офицери – са сведени до „антипедагогика”, която вижда във всяка родителска, училищна, обществена и държавна власт само принуда, Така либерализмът в своята крайност отхвърля всякакъв авторитет, подронва всяка почиваща върху него социална структура. Многоетажната сграда на обществената йерархия е срината и егалитарното общество живее като след земетресение в палатки – без име, без ранг, без стил.
…
Немският просветител Лесинг бе казал още преди двеста години: „Ако Бог ми предложи с едната си страна истината, а с другата – стремежа към нея, бих избрал втората, даже и срещу цената на постоянно грешене. Чистата истина, Господи, е само за Теб!” Но в същата немска страна се намери и друг „просветител”, Карм Маркс, който опошли този свещен стремеж с небивалата мисловна безочливост да твърди, че е открил и притежава истината в историята… откъдето започна „грехопадението”…
В Западна Европа занаеха да се пазят от тази болнава самоизмама, но в Източна Европа, начело с изостаналата в развитието и лишена от оригинална историческа мисъл Русия, се поддадоха на „великата” илюзия в наивното предположение, че с това изпреварват „изоставащата” Европа и застават начело на „прогреса”… Колко бедни трябва да са в научното си въображение тези хора!
Непълнолетни в мисловното си развитие и в безпросветността си, те не съзнават и не признават, че с подобно извращение на мисловните идеали нанасят смъртен удар на европейската култура. С насилственото насаждане на обявените за догми истини те пресушиха у човека именно истинския божествен стремеж към нови простори на мисълта…
Плоското, разрушителното и умъртвяващото въздействие на марксистката духовна нищета върху богатата традиционна култура на Европа може да бъде сравнено само със заменянето облагородяващите светлината стъклописи на готическите катедрали с евтино, безцветно стъкло. „Розетите” на нашата култура загубиха многоцветния си блясък в мрака на марксисткото филистерство.
Човечеството, по-точно европейската култура, се връщат – този път съзнателно към варварството. Но съзнателното варварство е всъщност убийствен парадокс, който не би трябвало да стои като заключителен знак на тази неповторима култура.
…
Истинското прегрешение на идеята за прогреса обаче, лежи там, където тя прескача в областта на чистата духовна култура. Представата за непрестанния напредък придава на набелязания му носител, „авангарда” , някаква мимолетна ценност и поставя логично всичко „досегашно” в категорията на отживялото, остарялото, назадничавото, загубилото стойността си. Аксиологичното значение на това подреждане на жизнените ценности е, че изживяностите на миналото са малоценни в сравнение с Новото, Идващото, което въплъщава очаквания напредък като нова стъпка към мечтаното и вярваното съвършенство. Прогресът, като приближаване към крайната цел придобива по този начин стойността на абсолютна ценност, срещу която всякакви консервативни резерви означават застой, ретроградност, даже антикултурност.
Идеята за прогреса поражда в низините на ежедневието представата за „модерното” като противовес на всичко остаряло, захабено. И с тази представа ние сме при онази духовна наркоза, която като заклет враг на традицията, на рутината и на наследеното, корумпира нравствените, етичните и естетичните устои в нашата култура. При всичката нужда от напредък, от подновяване, в своята безогледност модернизмът се превърна в мания, в болест, която замъгли погледите, подбудите и стремежите на творците дотам, че загубиха узаконените от векове критерии и мерки. Желанието им да бъдат на всяка цена „по-модерни”, по-небивали и с това – по-оригинални, да избягват всичко deja-vu ги накара да изпаднат в крайностите на експериментите – особено в изкуството. Кой се наема да изброи „измите” на нашето време? Ние, немодерните, ще се утешим най-напред с думите на един велик културен характер – Гьоте, който ни подканя „да се придържаме към възгледите си, с които израстнахме, и ние ще бъдем, с малкото още други, последните от една епоха, която няма да се върне скоро”…
* * *
Четвърта част: Европейската идея и демокрацията в техните изкривени форми? Варваризирането на елитите и сервилността на интелигенцията
Политически взето, интеграционният процес в нашата историческа култура достигна максимума си в обновяването на нациите. От години насам вече това историческо пладне е прекрачено и ние сме свидетели на разчленението на досегашните национални цялост; доминиращата тенденция на политическата действителност е стремежът към областна автономия…
Но най-главното: съществува ли, социологично погледнато, това „европейско” човечество? Всяка национална революция бе изнесена от определено съсловие: английската от т.нар. gentry, френската – от третото съсловие, комунистическата узурпация – от името на пролетариата. Съсловията притежават креативна метафизика, която не може да бъде отменена от никакво политическо изнасилване. Кое съсловие точно стои обаче зад идеята на европейското единение, със собствени идейни хоругви и исторически амбиции, изобщо кое главно обществено понятие дава насока и цел на развитието? … И най-после, решителният въпрос: възможна ли е основната историческа цел, демокрацията в още по-обширен, континентален размер, след като тя става и в национален мащаб вече проблематична при т.нар. „Vermassung”, превръщането на „народа” в тълпа? При него, рационалистичното отношение към проблемите – предпоставка за демокрацията, при която (според Кант) всеки си служи най-добре със своя разум, – е заменено от емоционалното отношение. Но даже и да приемем, че всеки гражданин до определено стъпало на обществената стълбица може и действително да има възможност да си служи с разума, трябва да запитаме: как изглеждат предпоставките на обективната страна на отношението съзнание – външен свят, когато се касае за проумяване на политически, идеологически, културни, научни и стопански все крайно комплицирани проблеми? В един швейцарски кантон, в една малка държава може и на обективно основание да съществува реална демокрация, защото гражданите обзират и познават проблемите, подлежащи на разрешаване с техния политически разум. Кой обаче може сериозно да твърди, че в една притеснявана от световни проблеми, измъчвана от вътрешни неравенства, интереси и цели, исторически все още неконсолидирана Европа отделните индивиди са в състояние да гласуват разумно…
Резултатът от очевидното несъответствие между субект и обект в политическото настояще е радикална редукция на създадена проблематика: масата заменя въпросите с личностите, на които доверява по принцип справянето с проблемите, критичното отношение към тях бива заменено с безкритично, като към „идолите”, разумът остъпва пред чувствата и за масата има само симпатични и несимпатични политици, а не способни и неспособни държавници.
От демокрацията не остава и следа, тя остстъпва неусетно на „лични култове”, ако речем да назовем с този популярен термин онзи феномен, сянката на който виждаме надвесена над всяка намираща се в исторически заник култура, а именно – „цезаризма”….
Парадоксалното е там, че именно консеквентната демокрация води направо към диктатура, и то на социално основание, което всъщносття би трябвало да изравни. Един английски лорд запазва общественото си положение и ако не участва в управлението, защото не го дължи на политиката, то е от структурен характер и с изгубването на властта не се накърнява… Един френски „буржоа”, който е станал министър, може да се добере до нови ресурси, които изгубва с властта, но с това той не губи общественото си влияние и не става храненик на държавата. Един общественик обаче, изхождащ от сивата маса, добрал се с мъка до властта, свършва с нея цялото си социално съществуване. Загуби ли нея или положението в партията, трябва да потъне в незначителност. Затова такива „народни” политици се борят с всички сили срещу обществената смърт и гледат да отстранят въобще възможностите за политическото си обезличаване: те се идентифицират с държавата, с демокрацията, с правото и реда, обявяват и преследват противниците си като врагове на „народа”, скриват се зад някоя идея или догма и се налагат на съзнанието на масите като някаква мистична необходимост, в която накрая започват да вярват и самите те…
Вземат ли , прочее, властта пролетарии – а те са утрешното мнозинство в демократична Европа, – неизбежно трябва да диктаторстват, ако не искат отново да потънат в социалното „нищо”. Потенцията за абсолютна истина, която комунизмът издига теоретично, е само догматичното прикритие на инстинкта за власт, който вижда като своя алтернатива само политическото безличие и затова трепери над своята сигурност. Политическа толерантност, намираща израз в търпимия плурализъм, означава за него самоубийство и … непозволена наивност.
… Дали демократична Европа, веднъж обединена, ще стигне до този абсурд на собствената си идея е въпрос на преценка. Според мен тя има – поне засега още – достатъчно буржоазна субстанция, чиито сили, опрени в огромната стопанска мощ на Европа и на изключителното културно притежание, може би ще образуват с успех защитно каре срещу пристъпите на тирани, действащи от името на „народа”, но всъщност заличаващи всякаква дамокрация, а с нея и всяка свобода, всяко право, даже на социализъм.
…
По покана на Про-ми [министерство на пропагандата в Райха] в средата на октомври в Германия пристихнаха български интелектуалци, които трябваше да придружавам [Попов е аташе по печата в българското посолство]: …Но какво да се прави, когато в новото време – както пишеше Елин Пелин – „всичко е объркано и не можеш да различиш кой какъв е” – думи, които ми идват сега наум, когато си припомням държанието на някои от тогавашните ми гости в Берлин, след септември 1944г. Къде започваше низостта и къде свършваше безхарактерността на българските интелектуалци – се питам и сега, когато си припомням как стояха мирно и чинно пред Гьобелс. Не искам да предавам тогавашните ми разговори, за да не се помисли, че черня паметта на покойници пред по-сетнешните им червени господари. Би било достатъчно да публикувам снимките от това посещение…
…
Западът, бе писал преди години Готфрид Бен, няма да пропадне поради тоталитарните режими – не поради духовното си обедняване, а поради кучешкото подмилкване на своята интелигенция пред политическите целесъобразности. Поради варваризирането на елита, би пригласил и Ортега-и-Гасет.
* * *
Пета част
Но докато в Германия, а с нея и в цяла Европа, се задаваше лавата на новия исторически вулкан, в България продължаваше политическият водевил с безвкусните пазарлъци за „постни дробчета“. И най-убедените демократи се чувстваха смутени, сконфузени от постъпките на една власт, която демонстрираше демокрацията като дързост на парламентарното мнозинство да действа против всяко политическо приличие. Противниците на този ред продължаваха да мечтаят за нови авторитети и да теоретизират върху тях.
…
Повяващият от Европа политически вихър носеше лъха на т.нар. „авторитарна държава”, една смела антитеза на парламентарната демокрация. Тя не бе само политическа мода, идейно заслепение или чувствено увлечение, а израз на дълбока политическа криза. Кореняща се в самата демокрация с политизирането на широките народни маси. Колкото и да изглежда парадоксално: напредващото демократизиране на обществото стимулираше антидемократичните тенденции с простия факт, че широките маси действат политически не рационално, а емоционално и затова търсят „водачество”. Дали то разрешаваше стопанските кризи за сметка на парламентарната апаратура малко ги интересуваше. Грешката бе, че се излизаше от обективната нужда от „нова власт”, а не от субективните възможности за нейното осъществяване.
…
„Новата държава” си я бях представял едва ли не като идейния унес на едно национално възкресение, като волева завера на целия народ, в която той, надигнал се като историческо войнство, вижда пред себе си – като войските на император Константин някога – кръстната поличба на една победа над самия себе си. В нея българската нация трябваше да бъде ежедневно даваният обет за догонване на мечтаните исторически хребети. Новата държава трябваше да бъде родена в светлината на политическото ни възкресение, трябваше да стане дело на спонтанната воля, тя трябваше да изгрее в песента на едно мощно надигане. Привржениците на тази нова власт трябваше да подадат, като по даден знак, глави и да се наредят зад нея..
…
Великите нации трасират историческия си път еднакво чрез духовни просветления и политически акции, като първите обикновено обуславят вторите. У малките народи като нас, българите, липсваха както висините на идейните посягания, така и замахът на волевата целеустременост. Ние поглеждахме назад към „конските опашки” на Кубрат, за да правим от тях идеология, носихме Маркс под мишница, повтаряйки като папагали отдавна овехтели девизи, или пък навличахме униформи, шити по чужда кройка. По нашата земя духовното осмисляне на живота оставаше плоско, заучено или имитирано, далечните порои на историята не оставяха идеен нанос, във вълнолома на българската посредственост се разбиваха всички откровения на политическата култура, оралото на духовното търсене не браздеше по-дълбоко в чернозема на истините, от временните навявания.
…
Въобще, тези малки германски градове, някогашни столици на светски и черковни владетели, на ордени и „ханзи”, сгушили се в недрата на времето, бижута на миналото, криещи и в най-затънтените си улички живия европейски усет за форма, за красота, за камерна интимност, за срастване на личното с общественото, за културна гордост и представителност, са скъпоценности на човешкия, на европейския дух, който е изградил в тях собствения си паметник. Спри се, изкачи се по стълбата на катедралата, озърни се и се запитай: защо някога хората знаеха да обръщат действителността в приказка и приказките – в действителност и защо сегашните обедняха толкова много, че възцариха простотията на формите?
…
Тези английски своеобразности ме карат да се замисля за никъде другаде несъществуващото съседство и комбинация от Итън и Уиндзор (дели ги само едно мостче): как тези, които израстват като възпитаници на първия с постоянно издигащия се пред очите им кралски замък, няма да заживеят с амбицията „да минат моста” и в живота и да бъдат приети, вече като държавници, там, в залата за аудиенции. Как те няма да разсейват мислите и идеите си по проблемите на т.нар. „човечество”, а ще ги ограничат до това осезаемо политическо величие… С какво са израснали пролетариите Маркс и Ленин пред очите си, което да приковава и респектира тяхната историческа мисъл и политическа воля? Англия си остава феноменът par excellence на политическата култура – дотам, че синът на един англичанин и днес се посвещава на новата българска история само защото дядо му по майчина линия е бил някога български министър-председател. [ става дума за Стивън Констант – Бризби, професор по история в Оксфорд, член на кралския съвет, внук на д-р Стоян Данев – б.t]
…
Преживяването на света с всичките му човешки щения и мечти, с измъчващите съзнанието загадки, вдъхновения и прозрения, с полетите на духа и трепетите на душата, с неиказаните слова, с недопетите песни – всичката тази денонощна среща с живота и светлината, с Бога и с Всемира е намерила израз в изкуството, този говор на формите, израз на търсената и намерената красота, която като самоосвещаване на човека замества благословията на Бога и като истинска светлина над материалният свят е едничкото чистилище на духа и на помислите, единственият паметник, пред който си заслужава да коленичим…, като вътрешен светилник на духа
* * *
Шеста част
И така: поглед без гняв и мъка? Не, гняв поради невъзможността да задишам пак въздуха на България, мъка по отиващата си европейска култура.
Поглед назад без гняв и без мъка, когато цял един народ бе закаран на духовно заколение? Гневът и мъката не идваха от прекършването на личното поприще, от тъгата по избитите приятели, от обезглавяването на духовния елит, не и от понесените материални щети, не – съзнанието ми се бунтуваше при мисълта, че всичките ни усилия да насочим нашето поколение към „светлия идеал” (както го наричаше Пенчо Славейков) отидоха напразно: българската младеж изпадна в ръцете на идеологически еничари, които и отнеха въздуха и свободата на духовното възмъжаване, на културното израстване, които отклониха погледа и от вековните завети на българската история и на европейската култура, сложиха и наочниците на съветската духовна безплодност и създадоха накрая фаталния тип на „човека на реда”, готов да понесе всичко, даже и това, което презира. България не бе върната назад – не! В далечното ни минало имаше може би липса на просвета, но не и безпросветност, липса на ниво, но не и безкултурност, нечувствителна за ценностите на всяко човешко достойнство. От всеки вестник, всяка книга, които идваха от „новата” България, говореха считаното за немислимо опростачване на езика и опорочаване на мислите, пряка последица от ширещото се безпрепятствено духовно обедняване, от заставането по върховете на живота на хора, чиито духовни взори се определяха от порочната съвест на предписани прозрения. Където и да се появеха лично, с каквато и проява да търсеха да блеснат ,лъсваше само бездънната им духовна нищета, варираща между маниачество и комичност. Комунистическата парвенющина – уви! – този път се къпеше не в глупостта на една „семковщина”, а в политическо безочие…
…
Попаднах в категорията на безотечествениците, чиято съдба е: чужбина не им става ново отечество, но и родината им става за тях чужбина. Нейната свобода емигрантът заплаща със загубата не само на обществената си личност, но и на националното осмисляне на живота си. Картинно казано: пречупена мечта. И тогава единственият простор, в който още може да диша, е книжнината на неговия народ, в която духовните му великани се превръщат в национално сказание…
…
Написах тези редове с поглед отвърнат вече от света. Той потъва в съзнанието ми като пепелището на едно битие, което търсеше само висините – природните и духовните. И затова си отивам с упованието, че въпреки всичко високо горе в „Планината”, в отблясъка на залязващото слънце ще продължи да блести като жизнено знамение „Кръстът на върха”. И като синоним на нашата култура, като най-близкото до Небето пришепване на вярата в Бога. Може би Той ще чуе и ще разбере тази изповед: „Благодаря Ти Господи, че ме накара да обикна Твоите земни градини и да прозра върховния стремеж на Твоите земни създания, човеците, да бъдат твои достойни подобия. Тяхното богохваление, музиката, ще отнеса със себе си отвъд.
Мюнхен, 5 януари 1985.
* * *
Българската идея. Третото поколение
Третото поколение
Кой можеше да помисли в 1932 г., че тогавашното заглавие на една статия ще означава след 35 години не вече апология, а епитафия на цяло едно българско поколение? Трето поколение? Има ли наистина нещо подобно в живота на нова България? Връстници, чиито еднакъв растеж, жизнен път и съдба да ги обединяват и бележат като историческа общност – общност, която изкачва собствени жизнени хребети, развява собствени знамена и остава в живота на своя народ собствени следи?…
Първото поколение … намери даже своя биограф, Симеон Радев в “Строители на съвременна България”. При второто поколение нещата не стоят тъй просто: и то строи, макар и предимно в материален смисъл. Но там, където опита да осъществи завещаното ни от решенията на Берлинския конгрес национално обединение – задача, която то носи като свещен завет в себе си, – там то претърпя познатите поражения…
След съсипните на тези погроми застана “Третото поколение”: онова, чиито рождени дати изпълват календара на последните години на “Княжеството” до 1908. Онези, които като невръстни деца изпращаха бащите и братята си, за да не ги посрещнат никога; онези, които израстнаха със смътното чувство, че някъде далеч – при Чаталджа, Каймакчалан или при Серет – става нещо страшно, хвърлящо дебела сянка и върху собственото им бъдеще; онези, които в ранните часове на утринта се нареждаха на опашките пред хлебарници и месарници за парче царевичен хляб или мършав кокал; онези, които видяха злочестието на чуждите поленници и страданията на нашите ранени; онези, чиито училища бяха иззети за болници или за чуждите окупатори; накрая онези, които в детинското си зачудване пред такъв свят не знаеха вече дали да плачат заедно със своите майки, или да ги утешават със себе си…
…
Колко щастливо можеше да бъде това поколение, на което бе отсъдена не само тъжната привилегия на три войни, но и преживяването на една невиждана в човешката история техническа революция. Къщите, в които растяхме, не бяха още осветени електрически и отоплени централно, нямаха антени по покривите; неспокойно мъждукащото пламъче на газовата лампа правеше вечер да играят по стените странни сенки и тези полуобрази отвличаха въображението ни във все още вярвания свят на приказките. Сънищата ни не бяха смущавани от грозния шум на асансьори, скърцащи трамваи и полицейски сирени – нашата приспивна песен бе често поточето в двора, клокочещо под прозореца с ромола на неподражаемата природа. Вместо глухото електрическо отопление и студените хладилници, нощният вятър гонеше в дългите черни бурии на железните печки трепетите на детинското ни ежедневие. Спуснатите през лятото пердета заместваха не само днешното “air conditioned”, те бяха едновременно и завеси към външния свят, пазещи покоя на бащиния дом. На трапезата тогава не се говореше за холестерин, за протеини и пеницилин – вечерната маса бе нещо като последната инстанция на деня, пред която всеки трябваше да изповяда стореното и пропуснатото. …
Ние видяхме да светват по улиците гирляндите на електрическите крушки, да заиграват живите образи по белите платна на кината, чухме пращенето в първите радиоапарати и в първите тонфилми, гледахме смаяни първите моторни коли да подскачат по неравните пътища, следяхме с учуден поглед полета на първите метални птици по небето, извисявахме погледа си по мачтите на безжичния телеграф. По-късно очите ни трябваше да свикнат на първите светлинни реклами и на първите високоговорители, да следят със затаен дъх отделеч опитите на англичаните да изкачат Еверест, на италианеца Нобиле да кацне на Северния полюс. Заедно с американци и французи приветствахме прелитането на океана от Линдберг, изтръпнахме още при потъването на “Титаник”, треперехме с немците при първата световна обиколка на цепелина и гадаехме какво ни носи Халеевата комета. Да продължим ли този алманах на “чудесата” с днешната телевизия, транзистори, микропроцесори, космични полети, ядрени страхотии, снимки от Сатурн и сензации от планетата Венера? Кое друго поколение е било длъжно поради общото развитие да мени и нагажда ежедневно понятията и представите си, а с тях кръгозора и светогледа си?
…
Стр. 15-18 Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994
* * *
Българската идея
Ние не се движехме по асфалта на традициите, а по собствени пъртини в снега на Новото и събирахме затова собствена опитност, ако щете и собствена мъдрост и морал. Може би не бяхме винаги най-добрите в училище, защото аудитории и семинарии ни се струваха някак тесни. България лежеше и без това по синора на образователнат култура, смите ни учители бяха епигони: за едина бе Бартелеми в Париж, за другия Зомбарт в Берлин абсолютен авторитет. Трети направо превеждаха – било търговско право, или финансова наука – от чужди автори и не можеха да се разделят от имена (например на един Ернст Ото Маейр), които все пак ни останаха чужди. Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремки: ние търсехме срещата със самия живот, в който искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разстворени книги, съдържащи само чужди теории и видения. Пред помитащата поколението ни съдба и пред изкуствените обещания на Новото бяхме загубили респекта пред книгите: типът на брадясалия, недоспал млад “интелигент” не бе характерен за нашето поколение. Което не значеше, че литературата ни остана непозната или че не бяхме съответно “начетени”.
Измежду книгите върху самосглобените етажерки подаваха гръб най-често “Тъмние зори” на Кирил Христов, за нас нещо като “Пролетното събуждане” на Ведекинд, после “Богомилски легенди” на Николай Райнов, опияняващи ни с красотата на езика. Вълнуваха ни “Европа без мир” на италианеца Франческо Нити, “На западния фронт нищо ново”, следвоенният бестселър на Ремарк, заместен от Шпенглеровия “Залезът на Европа”. Странно, най-спорната книга не бе “Тъй рече Заратустра”: мъдрецът на Ницше и Ибсеновият борец Бранд ни вълнуваха само като сценични образи, без да станат пътеводители на живота. Повече шум вдигна за няколко години по-скоро “Пол и характер” на Вайнингер. Младият тогава Светослав Минков бе донесъл от Германия модния мистицизъм на пражкото еврейство с книгите на Густав Майринк и те задоволяваха неизбуялия още наклон към криминални романи и сензационни истории. Арцибашевият “De profundis” бе познатия друг сорт… По-късно в главите ни нахълтаха Айнщайн, Фройд и Келзен и за тях скоро заговориха най-високо тези, които не ги бяха прочели…
За художествено четиво се грижеха тогавашните литературни списания “Златорог”, “Хиперион”, “Литературен глас” и “Развигор”, всички те представители на борещи се помежду си литературни групи, без формалните проблеми, стоящи зад подобни наддумвания, да ни вълнуват. Новостите на световната белетрисктика внасяше Юруковата “Мозайка на знаменити романи”. Веднъж снежната буря ни затвори в дните по Нова година в мусаленската хижа. Някой извади от раницата си “Климати” на Андре Мороа и ние слушахме прочитането с часове. Друг път бе “Дивото зове” от Джек Лондон. Въобще Джек Лондон, този певец на жизнената смелост, можеше да бъде авторът на нашето поколение. Едва когато настъпиха годините на собствената ни жизнена зрелост, израстна пред съзнанието ни като духовен олтар “Кървавата песен” на нашия Пенчо Славейков. И днес още не бих се посвенил да считам този епос за Евангелие на всичко българско. Неговият зов “Бог и България!” не бе евтин национален повик – кой бе сроден повече от Пенчо със западната култура? – а онзи извиращ от гълбините на всичко душевно патос, без който няма нито живот, нито нация, нито история. Със синтеза между култа към “бащицата Балкан”, този мощен символ на всичко българско, и между културния индивидуализъм на въведения от Пенчо Ницше, с този синтез, който той бе изживял, изстрадал и изплакал, и днес още сме готови да се отъждествим безрезервно ние, трагичните останки на някогашното трето поколение…
Стр. 18-20; Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994
* * *
Българската идея. Третото поколение (2)
Тези, които размахват днес литературните ветрила над главите на комунистическите властници, следват установената партийна практика да премълчават неприятна тем история или да извращават историческите факти и образи. И те обявяват цялото трето поколение за “non-persona”, прогонена от техните писания, следите и саличени във “фашисткото минало”. Истината е съвсем друга: вълната на националното съвземане носеше тъй крепко третото поколение, че всичките анти или международни, особено марскистки идеологии, бяха принудени към пълно отстъпление. За времето от 1930 до 1940 г., когато третото поколение се появи на политическата сцена, може да се твърди всичко друго, но не и тенденцията на развитието указвала посоката към комунизма. Вън от някои непоправими идеалисти, каквито ги има навсякъде и винаги, репрезентативните личности на нашето поколение се бяха отвърнали от левичарството, въпреки – или по-добре казано: поради – будното си социално чувство. За комунизма оставаха само отпадъците на нашето поколение. Затова не учудва, че когато политически декласирани комунисти грабнаха властта по силата на трагично обективния ход на събитията и с чужда военна помощ, техните водачи се оказаха полуобразовани. И ако в първите години на новия им режим няколко буржоазни, социалистически или земеделски групи не им бяха заели бедната си наличност от интелигенти, даже и собствените им привърженици щяха да се ужасят от грозотията на тяхната некултурност. …
…
Правителството на Земеделски съюз с въоръжените си “оранжеви гвардии”, от една страна, и това на “професорите” след юни 1923 г., от друга, бяха изкопали истинска пропаст между селото и града, която ставаше все по-непоносима. Невъздържаната, необмислена демагогия на Александър Стамболийски, който бе нарекъл пред Църковния събор в 1921 г. София “Содом и Гомора”, която трябвало да бъде вкарана в пътя даже и ако трябва да бъде срината, след това пък високомерното отвръщане на интелектуалците от всичко, което миришеше на село, не ни се нравеха. За нас София не бе повече “блудница” от всички други столици, а колкото до българската селяния, тя надминаваше по житейска мъдрост и професионално умение ако не всички други, поне тези на Балканския полуостров.
…
… Марксизмът отдавна бе престанал да бъде примамващо видение и то не само защото Първата световна война бе опровергала мнимата солидарност на социалистическите партии, а преди всичко защото най-ранното му осъществяване го направи ужасна действителност и в ръцете на болшевишките сатрапи. Насилствената колективизация (по-скоро ликвидация) на руското селячество с милиони жертви, пресушаването на духовния живот и на изкуствата с многозначителните самоубийства на Маяковски и Есенин, чистките сред партията и армията – тази противна сатрапия опроверга наистина и най-чистите мечти и въжделения. Да прегърнат подобна идея и да се ангажират с комунизма можеха при това положение хора, които бяха заложили отнапред съвестта си на насилието или пък разчитаха на лична прокопсия с това насилие. Нищо не мразехме повече от принудата и липсата на свобода – ние, които израстнахме съвършено свободни във волния свят на нашите балкани.
…
… Идеите на фашизма, на националсоциализма като откровение на времето? Все пак нашето поколение не се определи за тях… Тази зла клевета, която комунистите съчиниха по-късно и с която си служат и днес, за да унищожат физически и исторически цяло едно поколение, като го захвърлят в кюпа на “фашисткото минало”, тази легенда трябва да бъде веднъж авинаги демаскирана и опровергана!
Към 1930 г. нашето поколение се бе вече оформило, бе се ориентирало в живота. За тези, при които обществените проблеми намираха отглас, пътищата бяха предначертани: във или извън париите. Разбира се, т.нар. конституционни партии – фашитски партии в България нямаше. Нам всички, които отказвахме да се прононсираме в политическите клубове, предстоеше да сътворим нови форми на обществени живот, да посочим нови полюси за политически кристализации, по възможност като дело на цялото поколение. Една част тръгна преди другите: “Млада България”, макар акцията да бе замислена като обща. Причината: всички ние, които дтогава се бяхме въртели повече или по-малко около кръга “Звено”, се убедихме в есента на 1932 г., че от духовния водач на този кръг не може да се очаква политическа акция. Бях се завърнал от пътуване в Германия с убеждението, че в Средна Европа назряват събития, които ще раздрусат омразното статукво. Опасявахме се, че тези събития ще изненадат България неподготвена и считахме, че политическото развитие и в нашата страна трябва да се форсира в смисъла на създаване на нови обществени сили. Казасов отрече тази нужда. Не ставаше вече въпрос за идейни различия, а за по-голямата или по-малката политическа проницателност. Пътищата трябваше да се разделят. По-късното развитие ни даде право.
“Млада България” … бе вече по силата на самото си име нещо повече: програма и позив за “възкресение” на поваления на земята от войните български народ. … Никога обаче – нито от страниците на списанието, нито в публичните събрания – от “Млада България” не се проповядваше фашизъм, а още по-малко националсоциализъм. …
За “десничарство”, “реакционерство” и “фашистки идеи” още по-малко може да се говори за групата, носеща името на списанието си “Нация и политика”. Тя кокетираше с понятието “народнячество”, поради което политическата и програма остана неуяснена. Влечението към средите на Земеделската партия бе даже по-открито.
…
.. третото поколение не сееше омраза, а търсеше да зарива изкопани от други ровове; то не насъскваше едни срещу други, а гледаше да помири и да сближи; то не разделяше, а събираше. Даже и когато отричаше, то вършеше това само за да посочи положителното. Така или иначе, то бе станало фактор в политическата ни общественост. Само това поколение не носи вина за погроми и убийства, само то нито пожела, нито прие жертви в името на съмнителни идеали, а бе готово да се самопожертва и по-сетне стана наистина жертва на небългарски домогвания.
Протоколите от т.нар. “народни съдилища” не бидоха публикувани, може би още и затова, защото съдържат в потресающа редакция доказателствата за истинското родинолюбие на цяло едно поколение. В истинността и откровеността на неговите представители те трябва да са били тъй убедителни и трогателни, че даже поръчани съдии-екзекутори не посмяха да издадат смъртни присъди.
Като избиха обаче подло в нощта на 2 февруари 1945 г. тъй попадналите в ръцете им водачи на това поколение, комунистите удостовериха в страха си от тях само безпорното им духовно надмощие.
В историята се случва рядко, което стана в нея нощ: убийците да издигнат с престъплението си паметника, който историята дължи на избитите.
Стр. 22-28-30-32-39-40 Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1984
Откъсите от „Българската идея“ са от блога на Любен
музикалните хроники на един немузикален човек 
Вашият коментар