Posted by: Vogoris | 01.07.1994

He ain’t heavy, he’s my brother…

templar 28.01.2009 )

I.  Suzy Q и горещото лято на 93-та

Днес имах благородното намерение да ви предложа цитат от един полски политолог, интересна статия за нео-османизма от впечатляващ турски депутат, писание за родовата памет. Обаче… в колата чух Suzy Q (Крийдънс) и ойде коня у ряката…

Ще ви разкажа за вълшебната година на автостопа. Омразният комунизъм си беше отишъл, шляпахме в свободата като хлапета в локва. А „преходът“ и „социалният вектор“ все още не бяха сложили решетки на прозорците ни.

За да разкажа за лятото на 93-та, трябва да започна малко по-отдавна.

На 1 септември 1992-ра следобяд стоях на балкона на стая 720 на хотел „Сокол“ в Слънчев бряг и гледах с фашистки армейски бинокъл морето, сърфовете, Несебър и жените в отсрещния „Метеор“, които след душ излизаха по терасите да прострат банските си. Току-що бях навършил 16 и обръснал за пръв път мустаците си – смешните рехави, но много черни космаляци, които в комбинация с тийн-гласеца ми придаваха вид на завършен идиот (обещаващ млад човек).

На ушите си имах слушалки, от онези с дунапренените пухчета с размер на пул за табла. По тях течеше Come as you are на Nirvana. Тананиках си „And I sware that I don’t have a gun..“ и надничах в деколтето на пищна мома англичанка, понесла син надуваем дюшек, с надеждата да забележи развързаната връзка на гуменката си и да се наведе да я завърже. Изведнъж пред целия този увеличен 20Х3 пъти разкош се изпречи огромната глава на Евгени.

Евгени е мой приятел от предучилищната в алианса, тогава вече съученик във Френската. Отличник. Класически пълен отличник. С прякор „агент 6 00“. Кльощав и длъгнест, коса на бретон, очила и маниери на малкия лорд Фаундлерой. С една дума Бастун. Гласът му беше точно копие на бащиния му и когато ревнех в слушалката „Заднико-о-о-о!“, татко му се покашлюваше и кротко казваше: „Ей сега ще се обади Евгени“…

Провесих се през балкона и се провикнах: „Заднико!“ със сила, която да надвика уокмена. Баща ми се размърмори нещо отвътре, майка ми се провикна от банята „защо така бе миличък“, а цялата алея пред хотела застина и погледна нагоре. Всички без Евгени, който си падаше заплес. Аз го посочих на дебеличък циганин, продавач на „йо-йо“-та, който услужливо сръчка приятеля ми. Така комуникирахме във времената преди GSM-а.

Тогава се запознах с Митко (дн.Чичо Митко). Чичо Митко е приятел на Евгени, една година по-голям от нас. Чичо идва от биреното шкембе. Те двамата обитавали квартира в Поморие и на следващия ден щяли да ходят в Созопол за Аполонията. Каква наглост! Ето как най-емблематичният отличник в историята на българското средно образование бе причина за пръв път да напусна семейното гнездо и стана мой кръстник в приключенията.

На следващата сутрин облякох една риза върху фланелката си, вързах си шареното шалче, наложих гордо „ленънките“ и с изражение на драгунски офицер на парад хванах автобуса за Поморие. Там на кея вече чакаха Евгени, Митака и две мадами (не по линия на Евгени) – едната много откачена и боса, другата по-малко откачена, със сандали. Срещу 3 лв. на човек се озовахме на борда на смешно корабче, с вид на пластелинен герой от анимация на студио „Братислава“ . Всъщност отплувахме обратно за Несебър, откъдето отпрашихме с много тупурдия, рев на чайки и клатушкане към созополското пристанище. В началото на септември Созопол е централен квартал на София. Изглежда само нас ни нямаше, ето, запълнихме този пропуск. След половиндневно отчаяно търсене на квартира, накрая някакво бивше гадже на чичо Митко, което живееше с настоящото си гадже на някакъв таван ни уреди с миниатюрно подпокривно пространство в 4- етажна прогимназия на провлака. До „стаята“ се стигаше по дървена бояджийска стълба, през капандура над леглото на въпросното бивше гадже и неговия настоящ любим. Хазайката с вид на дългогодишен дружинен ръководител прибра паспортите ни (зелените), подозрително изглеждахме щото и ни предупреди за алкохол, цигари, шум, материални щети и други елементи от битовото разложение.

Ще пропусна остатъка от деня, защото е банален, но на следващия ден срещнахме режисьора Милан Огнянов (Бог да го прости!) Този добър човек имаше нещастието да е вуйчо на чичо Митко, което, заедно с професионалното око за хумористични сюжети го накара да прояви загриженост за безпътната ни компания. В ранния предиобед, ние петимата, Милан и малкия му син се носехме със зелена раздрънкана Шкода към южните морета, а от касетофона, точно под преливащия от вчерашни фасове пепелник влачеше Сузи Кю на Крийдънс. Тогава брегът на юг от Каваците беше гол, пуст, пясъчен, необитаем, такъв какъвто няма да бъде никога веч. Милан ни разказваше каква риба има във всяко от заливчетата, къде има потънал кораб и коя сцена от кой филм е снимана там. На Аркутино направихме дълъг преход през храсталаците до устието на Ропотамо, гледка, която няма да описвам, само ще кажа, че е една от онези, които виждам когато си затворя очите. С легендарния апарат Scina направих снимки, достойни за корица на National Geographic. – единственото грозно нещо в снимките съм аз в своя неистов хормонален дисбаланс – къса коса, привързана с шарен шал на лента, слънчеви очила – „ленънки“, и бяла риза на сиви и червени райета върху кльощаво телце.

II. Easy livin’ между Куцата медуза и Маймунарника

Месеците след пътешествието до Ропотамо развихриха пубертетската ми какавидираща личност до невиждани висоти. Използвах това време за идеологическа подготовка. Помощни материали имаше много. Беше малко тъжен и красив период на истинската музика. Тъжен, защото идваше 20 -години по-късно. Красив, защото хубавото си е хубаво.

Началото на 90-те избуя цялата сдържана и тъпкана младежка енергия на последните няколко поколения нормални българи. Комсомолът вече го нямаше, а чалгата още я нямаше. Имаше само Гилън, Хенсли, Плант… Има нещо нелепо  в това, как в Източна Европа забраните и безсмисленото преследване бяха превърнали няколко рокгрупи в религиозен култ. Е, началото на 90-те бяха златен век на този култ. По радио Витоша всяка неделя от 2 до 6 свиреше музика от 60-те и 70-те. Тангра още го нямаше. Постоянно се правеха концерти и отвсякъде дънеше як клaсически хардрок. Маймунарника и летния театър в Борисовата градина, Студентския дом, най-различни сцени по служби и читалища. Имаше една неповторима кръчма в мазето на един от факултетите по Цариградско. Там забиваше божествена група от много навити блусари – „Бади бенд“ – нямаше компромиси в музиката, в бирата и в хората. Другото култово място беше мазето под виенския салон на „Московска“ (днес има антиквариат).

В „Одеон“ и Дома на киното въртяха „Коса“, „Уудсток“, „Керванът Медисън боул (дошли сме за дъщерите ви)“ „Easy rider“ … прекрасни, трогателно стари ленти, в които се раждаше отново изгубеното поколение на България…

Имаше един вестник „Ритъм“, който за пуберите с дълги коси беше като хляба и бирата. Смея да твърдя, че този вестник допринесе за промяната поне колкото „Демокрация“

Георги Ифандиев преди да полудее и да стане хахав водещ по телевизия СКАТ написа двутомна „История на рокендрола“, която четях във всички посоки.

Аз бях смахнат по Doors. Всичко от и за Джеймс Дъглас Морисън.

Но ако има нещо, което да опише най-точно емоцията ми от онова време, това е едно заглавие на книга. По пътя. Джак Керуак. Няма да ви я разказвам, защото за да сте стигнали чак дотук в историята, сигурно сте я чели. „По пътя“ промени живота ми отвътре, а външната промяна, не по-малко важна беше, че след Ропотамо’92 престанах да се стрижа. Добих дълга русолява коса, която в долната си половина се къдреше като на принцеса от приказките. Плешивият ми баща ми се радваше, противно на канона – той никога не беше могъл да има такава. По политически и генетически причини.

На „Попа“ имало един човек, които продавал мешки. Направих си явка с него и си закупих зеленото армейско пособие. Останалият сценичен реквизит включваше бархетна риза в червено шотландско каре, рязани до над коляно дънки (не обух нищо друго следващите три години), китайски кецове от женския пазар (така и не можах да свикна с кубинки, дори боядисаните черно Дакщайнки не ми се нравеха за лятото), оранжева тениска с шарен надпис Hello, от която покради кльощавост се четеше Hell  и съвсем истински индиански гердан. Тъкан като килим от малки мъниста, висулката изобразяваше тотем във форма на орел. Беше уникален и всички ми завиждаха. Баща ми го беше довлякъл от някакъв битак при първата си командировка „оттатък“ след падането на завесата.

Имах 2 – ма най-близки приятели:

Оги – днес мастит SAP експерт и мой съученик, притежател на пълна колекция Пърпъл и Юрая хиип, видеокасета с концерт на Цепелин, непълен комплект барабани и син – ученик.

Груди – касетофон на полската марка Унитра, „по лиценз“ на Грундиг (откъдето идва името му), моно, много компактен, с дръжка за носене. Железен боец. С 6 средни батерии може да свири и под вода. Груди бе грижливо окичен с шарени плитчици и разнасян навсякъде до средата на следването ми.

(такъв модел беше)

С Оги и Груди се шматкахме по цял ден и цяла нощ като мухи без глави. Имаше една песен на Кръпката, в която се пееше „…и пак си беден – нямаш пари, и нямаш гадже, любов да ти дари, карай да върви, е това е блус!..“. Веднъж на Попа се преджобихме и установихме, че имаме всичко на всичко един книжен лев. Изхвърлихме го в кошчето и запяхме…такива ми ти глупости.

След един единствен неуспешен опит да възпроизведем Rain на Uriah Heep стигнахме до извода, че силата ни е в слушането. Правехме го в мазето на Оги, върху истински чувал с картофи. Там крояхме планове за живот „По пътя“. Чакахме лятото.

24-ти май беше петък или понеделник. Събраха се три дни накуп. С „По пътя“ и четка за зъби в мешката“ , рибарския спален чувал на баща ми, Оги и Груди се качихме на нощния влак от 22:55 в петък.

Недоспали, схванати и развълнувани, към 6 часа отворихме прозореца, подушихме мириса на море и влакове и навлязохме в бургаската гара. Тези приятно хладни сутрини, преди слънцето да е напекло още пустите бургаски улици и неизменните крясъци на гларуси са друга от вечните картини в главата ми. Толкова рано в Бургас работи само една кръчма. Затова пък тя е най-яката на света. Нарича се „Куцата медуза“ и представлява фургонче до самия кей. Взимаш си едно Бургаско, провесваш крака от кея, пускаш Sunrise и се чувстваш, все едно си един огромен снежен човек, чието тяло е цялото земно кълбо, а главата му е твоята глава.

С раздрънкана чавдарка стигнахме до Созопол. Градът беше още пуст. Нямаше туристи, квартирите не бяха заредени, няколко кръчми работеха. Времето беше прекрасно, затова с Оги купихме 7 бургаски, бучка сирене, буркан лютеница „хорце“ и половин „Добруджа“ и прекарахме деня под сянката на една смокиня в малко заливче по крайбрежната алея. Четохме „По пътя“ на смени и дрънкахме невероятни глупости. Мислехме да спим на скалите, но не бяхме предвидили, че там ще има як вятър и далеч няма да е така романтично, колкото си бяхме мечтали цяла година. Легнахме в една беседка – кладенец, (там където днес е най-гнусната част от пазарчето на стария град.) Беше ни терсене да спим там, а си беше и студено, затова се отказахме от идеята и забродихме за „хипарлива“ кръчма.

Тогава попаднахме на 4 момичета от художествената гимназия, които бяха в Созопол на „практика“. Едното момиче беше сестра на наша съученичка. Така се уредихме с място, където да спим. Не помня къде и как преспахме, но на другата вечер си взехме квартира при Бай Кольо Рзбиршито – местен екземпляр, който говори разбир’ши и на всяка дума разбир’ши казва разбир’ши разбир’ши, не знам дали ме разбираш.

III.   а пък една юлска сутрин…

Джулаят е онзи „хадж“, който всеки правоверен хипар мечтае да извърши, когато стане достатъчно голям за да го пусне баща му. Сресах голямата си коса, вкарах си ризата в гащите, придадох възможно най-будещо доверие изражение на физиономията се и се заех с подлата и благородна задача да излъжа родителите на Марина, че отиваме на хотел на мой братовчед… Номерът мина и към 22:10 нашият полупразен трамвай N 7 цепеше мрака по Мария Луиза на път за гарата. Трамваят беше раздрънкан, сучеше се и скърцаше във всички посоки и се движеше едвам-едвам. Невероятно, но успяхме да хванем влака. Пътуването беше гадничко, на картата на чувствата се намира там, където се пресичат кръговете на тръпката, шубето и умерения дискомфорт. Все пак, към 6:20 сутринта вече смучех своята кисела бира в Куцата медуза, а Марина си събираше мидички.

Марина не ми беше гадже, защото беше много повече – приемах я за равностоен човек, неразделна част от малкия ми свят Джим – Оги – Груди -Дийн Мориарти – Димитър Бояджиев (поет симвплист, за който ще ви разкажа друг път).

Днес нямаше да хващаме чавдарката. Трябваше да се пътува на стоп. La noblesse oblige. С питане хванахме правилния тролей, който след почетна обиколка на града ни свали на „онова“ кръстовище, от което почва Пътя. Застанахме преди бензиностанцията и започнахме неубедително да махаме с ръце. Покрай нас минаваха всякакви неща – цигани с каруци, бачкатори с Жук-ове, гъзари с голф-чета и „наточени“ жигули, други хипари – по един, по двама или трима….Накрая, след близо 2 часа седене, две момчета с вид на 2-години по-големи от нас и с коси с 2 години по-дълги от нашите се приближиха и любезно ни обясниха, че така, както я мислим няма да се получи. Тези господа, ще ги нарека условно Владо и Ясен, усмихнато ни светнаха за правилата на автостопа, види се от много далеч е личало, че сме greenhorn- и. Та логично е да се спре не преди, а след бензиностанцията, защото хората потеглят, но още не са ускорили и могат да реагират и да спрат. Освен това, така ще отсеем онези шофьори, които зареждат бензин и се връщат в града. А стопаджийският бон-тон повелява, когато преди теб на мястото има други стопаджии, да ги подминеш и да застанеш на 100-тина метра след тях, за да могат те да хванат първия добряк. След „инструктажа“ Ясен и Владо ни отстъпиха своето „стратегическо“ място и ни пожелаха успех. Добри духове!

Към обяд градината пред централния плаж на Созопол приличаше на стан на мамелюкска конница. Около 200 хипари, някои спящи, други свирещи на китари, трети похапващи щафетки „шпек“ с хляб. Единствените „външни“ бяха няколко колоритни грозни пънкара, които правеха гребените си с лепило Рила. Раздърпаното множество вдъхваше недоверие и дистанциран респект у туристите и минувачите, с изключение на созополските баби, кото са видели всичко в този живот. Те си стояха по околните пейки, плетяха си покривчиците и чуроликащо ни одумваха на своя архаичен гръцки.

По някое време катунът се вдигна като по команда и бавно, героично и прашно се затътри към скалите на стария град. Малко след улица „Милет“, чието л бе надлежно преправено с анкерпласт на Н, ни пресрещнаха дебеличките местни полицаи. Те спряха шествието, накараха ни да млъкнем и високо обявиха, че ако до 13:30 не напуснем града, ще ни арестуват за скитничество. Като добро момче, перспективата часове след първото ми напускане на дома, да се обадят на баща ми от милицията не ме въодушеви никак. Джиги – колоритен нов приятел ме успокои да не се притеснявам – тъй като съм непълнолетен, ще ми вземат паспорта и ще ме върнат в София „по етапен ред“, което значи служебно, т.е. ще спестя кинти от влака. Енджи – досаден стар хипар от Благоевград се кискаше отстрани и ме уверяваше, че няма страшно, на другия ден те пускат…

Реши се, че ще срещаме Джулая на Варвара. Тогава не знаех какво е Варвара, но тъй като нямах много опции – в Созопол ме чакаше строгата ръка на закона, ние с Марина се понесохме по Пътя. 200 хипари стопират по красивия път. Истинска въодушевена вакханалия, революцията с ранички, както я бе нарекъл Керуак. Вече се бяхме престрашили на стопа и затова безгрижно сменяхме колите. Навсякъде срещахме от „нашите“, махахме си, хилехме се, и си бибипкахме, когато шофьорът е пич. Южно от Приморско край една горичка се запознахме с Ники и неговата мацка. Ники днес преподава физика някъде в Дания. Окъпахме се на див плаж. Ники ме светна за разликата между туриста и пътешественика: за туриста целта е крайната дестинация, а за пътешественика – пътя до там. Разделихме се с Ники и зачакахме следващия стоп. Зададе се светлокафяв Москвич четиринадесетак, със заварен арматурен багажник, зелен китеник на волана, а вътре се возеха двама цигани. Ама живи класици: потници на дупчици, мустаци, златни зъби и много татуировки: Айша, сърца, русалки, котви, „Бухово 78-82“ и други биографични и животописни бележки. Попитаха закъде сме, ние казахме Варвара, грейнаха златните зъби и казаха, че и те са за там. С целия си акъл ние се качихме в москвича и потеглихме… години по-късно щях науча, че варварските цигани не са като другите – те не крадат и са пълноценна част от колорита на това наполовина циганско село. Някои дори дават къщите си за квартири и чистотата там не отстъпва на българските.

Нашите двама змейове ни закараха чинно до центъра на Варвара. На полянката пред смесения магазин има нещо като дървена стълба към небето. Не е ясно точно какво е, но и днес го има. Около него се бе разположил нашият катун, а наоколо циганите гледаха с респект. Такова циганско работа не бяха виждали. На тази ливадка дрънкахме и пяхме, ядохме и пихме докъм 7 часа, когато се отправихме към Дарданелите. Това е огромна ливада, която завършва с надвесени над морето скали. Има едно „желязно дърво“, където е сниман филма „Голямото нощно къпане“. Запалихме огньове, наизвадихме бира, кренвирши, китари. Нощта дойде, небето се покри със звезди, лунната пътека изглеждаше като кичозна картина от подлеза на ЦУМ, огънят се отразяваше в китарите и нямаше по-приятно изживяване за един 17 – годишен софийски пубер и най-добрата му приятелка. Заспахме в моя спален чувал. Събуди ни добрият Джиги, за да не проспим онова, за което сме били толкова път. Старите хипари ни отглеждаха с много внимание и братска любов, за което имат по една златна точка на небето.

15 години по-късно се заклевам, че изгревът над Варвара е несравним с никой друг изгрев по света. Груди леко влачеше солата на July Morning, аз бях гушнал Марина със спалния чувал и се чувствах като Чингиз хан, който превзел цялата земя, стигнал до ръба и и проточил краката си в бездната.

След изгрева преселението започна отново, този път в обратна посока. В Царево проснах наквасения от роса спален чувал да съхне на централния площад пред кметството, купихме си банички и кисело мляко и закусихме. После продължихме на север.

През 1993 още нямаше мутри като масово явление. В новините се появяваха съобщения, за потрошена с бухалки кола пред бар „Хавана“ на Витошка и за „т.нар. бригада на борците, Говореше се, че руски банди от бивши „афганци“ се опитват да завладеят Златни пясъци, но срещат отпор от наши „спортисти“. Всичко това обаче живееше повече във вестниците, отколкото по улиците. Не беше станало мода.

Малко след разклона на Царево, както си вървяхме по пътя ни настигнаха две коли – Мерцедес и БМВ. Колите ни подминаха и спряха. От тях се измъкнаха двама огромни типа, с изрязани фланелки, тъмни очила и татуировки с черепи по гигантските бицепси. Единият от двамата започна да лае нещо на руски и да сочи към Марина. Аз си глътнах езика, започнах да преглъщам сухо, коленете ми омекнаха, а единственото, което чувах беше пулса в ушите си. След като онзи лая малко, се включи и другият. И той сочеше Марина. Струва ми се, че времето започна да тече на забавен кадър. Изведнъж някъде далеч в окухавялото ми съзнание се промъкна бегъл смисъл. Единият питаше:

– Ета Диперпль?

– Нет бляд, ета Юррая Гиип! – отговори другият и го прасна по рамото с юмрук, колкото главата ми.

Сочеха не Марина, а касетофона, който тя носеше. Хората се опитваха да бъдат любезни. След това попитаха как да стигнат до Арапя. Сапсибо, товарищ Петкова!

След като руснаците отпрашиха, преди да се опомним, пред нас закова бял запорожец. В него имаше само една седалка – шофьорската. Другите чичото махнал, защото кара картофи до Бургас. Качихме се на дюшемето и така пристигнахме в Созопол. Късно вечерта се закатерихме към Рибката да ловим стоп до Бургас.  Заловихме една зазка с двама много изпаднали метъли. Те бяха от онези истински битници, които не се нуждаят от организирано движение, от джулай и от други такива „протоколни“ неща. Те бяха герои от „Улица Консервна“. Бяха ходили някъде да бачкат, тям бяха крали и клали агне, бяха го пекли, а голямо парче печено месо стоеше увито в амбалажна хартия на задния джам. Естествено, че ще ни закарат до София, защото зазката няма музика, а Груди ще ни пее. Извадиха няколко касетки на Iron Maiden, от онези пиратските, които се купуваха по битаците през 80-те и полетяхме по пътя, дрънкайки глупости в опит да надвикаме двигателя на зазаката. В едно село след Карнобат отбихме от пътя и спряхме. Там единият екземпляр ме помоли да отида с него. Аз оставих Марина с другия и се понесох между селските къщи. От един определен гараж купихме 8 – 9 бири на „тънка цена“, върнахме се в колата и ги оставихме в краката на човека до шофьора – за из път…

Зазката цепеше горещата нощ, над нас се беше облещила луна като обредна пита, Груди мъркаше нещо, Марина и екземплярът с бирите спяха (тя до мен, оня отпред) , а аз поддържах разговор с шофьора, за да не заспи и той. Той нямал книжка, но карал от малък. Тази зазка я купил на старо, но била на името на бившата му жена, защото тя имала книжка. След като се разделили, тя за да го прецака обявила колата за открадната и сега зазката била за национално издирване. По някое време, докато се любувахме на пълната луна и празния път, аз забелязах, че мантинелата и другото платно са ни отдясно. Споделих предпазливо опасенията си с моя събеседник. Той изпсува тихичко, обърна колата и се върна 3-4 км. за да се включи в правилното платно. Отбихме по някакви пътища към Златица, да търсим някакъв тип „Хари Облака“, който свирел на банджо. Облакът работел там като бояджия, заедно с една компания. Обикаляхме Златица през нощта, но не срещнахме нито едно живо същество. Хари спеше някъде зад тъмните прозорци на общежитията. Така пропуснах да се запозная с него и да чуя как свири на банджо. Продължихме . На разсъмване си бях у дома.

He ain’t heavy, he’s my brother…

IV. Продължението на пътя (вместо епилог)

След Джулая Пътят стана основен начин на прекарване на времето. Ходих на море още 4 пъти –  бродех по шосето между Калиакра и Резово. Следващото море беше с Оги и Марина. Заедно обиколихме всичките си съученици, постоявахме по ден-два тук и там и хващахме пътя отново. През това лято съм стопирал всяко превозно средство, за което мога да се сетя – трактор, магарешка каруца, боклуджийски камион, мотор с кош…Един ден, на правия участък преди Бяла стопът се закучи. Минаха три часа без някой да спре. Вървяхме по пътя през високите над ръста ни ниви,  особено красиви на залез – гледката наподобяваше сладникав американски филм за средния запад и особено много култовия Easy rider. Решихме, ако до края на отсечката не ни потръгне, да спим в нивите. Точно накрая, където почват завоите, до нас закова огромно черно БМВ и ни прибра истинска мутра, облечен в нещо като бяла римска тога, с огромни бицепси, 400-грамова верига на врата и бейзболна бухалка на задното стъкло… Колата била на „Ганди“, някакви я крали и опитали да я изнесат за Украйна с ферибот, но нашият човек бил по-бърз. Във валкирията имаше климатик и меки кожени седалки. Пичът бръкна в махагонов хладилник под подлакътника, извади по едно кенче Кола, взе касетката на Стоунс и я наду през чудовищната уредба. Караше бясно по завоите, почти само в насрещното, така че задминахме всички, които ни подминаха високомерно последните няколко часа. Ние им се плезехме, макар че не са ни виждали зад черните стъкла… неведоми са пътищата Божи…или както пише на една книга „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“

На Север се събра целият ни клас – момичетата в една вила до Евксиноград, а момчетата – между Балчик и Албена. Тъй като всички се зарибиха по стопа, всеки ден облитахме севера като ято врабчета. По трасето Балчик-Албена вече си имахме постоянни шофьори, които ни спираха всеки ден. После с Оги и Марина слязохме отново в Созопол, където предимно лочехме бира на сянка – бях набарал един гараж срещу входа на военната база, където Бургаското беше най-евтината напитка в целия град. Излизаше по-на сметка от всякакви лимонади, а парите бяха доста кът. Е, не се пропих, при мен нещата са с мярка. Заведох ги на устието на Ропотамо. Киснахме часове в плитката вода, слънцето започна да залязва и решихме да прецепим напряко до шосето по един вдъхващ доверие асфалтов път… грешка, пътят заби дълбоко в гората, без никакъв изглед да излезе някога в цивилизация. Наизкочиха безкрайни ята комари с размер на средно голямо врабче и трябваше през цялото време да размахваме хавлиите за да виждаме къде вървим. Върнахме се обратно по целия път и вече по тъмно вдигнахме палеца. За щастие почти веднага ни спря загрижен баща с детенце, който тактично ни обясни че сме малоумници да замръкваме из тези гори. Днес знам че беше прав.

На следващата година всичко се повтори, като отново се събрахме в Балчик. Беше лятото на „пиянството на един народ“ и геройствата на Пеневата чета. Аз винаги съм презирал футбола, но като патриот веех байраци и пеех химна колкото ми глас държи. Обещах тържествено , че ако бием Германия ще си подстрижа косата. И явно Лечков плешивецът ми бе завидял на къдрите, защото чудото стана. Оттогава съм едно прилично изглеждащо момче.

Три години по – късно с Марина учехме във Франция. Там практиката на стопа е по-цивилизована – пишеш на картон града, в който искаш да отидеш и вдигаш картона на пътя. По този метод обиколихме доста места, от страната на баските до Люксембург.

През следващото лято ходих в Щатите, в ранчото на един милиардер от Републиканската партия в Канектикът (консерваторите трябва да се подкрепяме :). В ранчото имаше писта за кросови мотори. Не издържах на изкушението, взех една Джилера и като мокра връв се изсулих през портала, въпреки забраната. Сбъднах си още една мечта – летях на мотор по пуст американски Route , от двете ми страни се надбягваха безбрежни ниви, правех зиг-заци по жълтата маркировка и крещях колкото ми глас държи „Born to be wild!“ Ако можеше Питър Фонда да ме види от някъде…

После се появиха колите и стопът остана в историята. Днес се смея на тогавашния си акъл. Мило ми е. Макар да знам, че всяко нещо е с времето си, това откачено лято зареди с енергия целия ми живот. Когато си затворя очите в офиса, пред погледа ми е залезa над онази нива пред Шкорпиловци, вълните на Алепу и белите скали над Балчик…

Какво стана с героите на разказа:

Евгени днес е уважаван и добре платен европейски чиновник, независещ от българското правителство.

Оги го видях за последно в един хотел във Виена, където аз пристигах от Верона, а той от Братислава, но и двамата не излетяхме заради мъглата на летище София.

Груди бе даден на една моя състудентка, за да се веселят индианците в студентски град. Те така са се веселили, че касетофонът взел да падне от високо.

А Марина… надявам се ми е сготвила пълнени тиквички за вечеря…

Всяка година ходим и на Созопол и на Варвара. Вече спим в чаршафи, фучим с голяма лъскава кола, а температурата в купето е точно 20 градуса. Но след завоя на Дюни неизменно пускам Strange Brew на Cream – създал съм си такъв обичай.. С Евгени, чичо Митко или Оги обикновено се намираме на „рокаджийското“ в Созопол (Jack).

Някой ден всички нас няма да ни има. Може би ливадите през които тичахме ще бъдат бетон, на който ще кацат космическите кораби на туристите, а над Варвара ще пее ходжа. Може би някой ден няма да се разказват щуротии за Джулай и автостоп. Но ние ще живеем винаги. В кеша на Google 🙂

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: