Posted by: Vogoris | 15.01.1998

Владимир Свинтила


Владимир Георгиев Николов (Свинтила)
1926 – 1998

 

Владимир Свинтила е български писател, литературен критик, публицист, журналист и преводач. Роден е на 29 април 1926 г. в София. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.). Работи като редактор във в. “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964-1969 г.), редактор е във в. “София-нюз” (1969-1971 г.), заместник-главен редактор е във в. “Софийска правда” (1974-1977 г.)

Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания – “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др.
Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции, на народознанието и народопсихологията.

Превежда стихове, проза и драми от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език. Негово дело са преводи на „Сонети“ (1956) на Уилям Шекспир, „Песни и поеми“ (1957) на Робърт Бърнс, драми на Шекспир, Бърнард Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн.
Прекарва 3 години в концлагера „Богданов дол”

Умира в София на 15 януари 1998 г.

Библиография:

„Прометей в Кипър” (1960)
“Асен Грозев” (1964)
“Васил Бараков” (1965)
“Андрей Николов” (1969)
“Борис Ангелушев” (1969)
“Веселин Стайков” (1970)
“Васил Захариев” (1972)
“От светкавици озарени” (1975)
“Владимир Димитров – Майстора” (1977)
“Длета и ружи. Разказ за занаятите” (1977)
“История на Самоковската иконописна школа” (1979)
„Писма от атинските музеи“ (1996)
„Захарий Стоянов. Опит за социобиография“ (1996)
„От Маркс до Христа“ (2002)
 Сценарии на изкуствоведски филми (“Изкуството на Сиена”, “Българска народна керамика”, “Златьо Бояджиев в Пиринския край” и др.), мемоари и др.
Лекция, изнесена пред тесен кръг симпатизанти
„Лихвата е кражба“
„Етюди по народопсихология на българина“ (2007)
„Кладенецът на мълчанието“ (2009)
„Лицето на Горгоната” (1992, 2010)

* * *

За София и градската култура

…Мими обожаваше София, софийските среди, софийските нрави, софийския манталитет. Да не ходи на концерти на камерни състави в „Алианс Франсез”, това бе невъзможно. И колкото и да бяха развалили Народния театър, там все пак оставаше по някоя добра постановка, по някой добър актьор.
И най-вече: Във всеки дом има по две етажерки книги, любими на софианци, издавани между двете войни. Софиянци до ден днешен ги четат. Биографиите на Стефан Цвайг, „Вечната Амбър”, „Отнесени от вихъра”, „Марион живее”. За софиянци тези книги са по-често без автори. Те са просто книгите.

… Тази малка, смела жена устоя на целия адски план за социално пресътворяване на нашите страни. Тя никога не се уплаши, никога не направи концесия на лумпениата, който кипеше с гъста пяна край нея, тя никога не допусна който и да било от „новите” в своята среда… Около нея се въртеше една малка „тълпичка” от хора, с които могат да се говорят смислени неща, които владеят бедния софийски „салонен маниер”, с който може да се пие чай, да се танцува в къщи, да се слуша музика.
Когато всички се питахме „как да оцелеем”, тя оцеляваше без да търси теории. 
… И затова бе успяла да спаси изцяло живота си: бита си на софиянка, навиците си, посещенията на концертите, книгите, четивата, приятелския кръг, дори чайовете. Нищо от тази атмосфера не бе изгубило вкуса си за нея, защото тя бе укрепена в себе си и знаеше, че животът не може да изгуби своя смисъл.
Бе търсила и бе намерила сама – като всички. И нейната вяра се бе родила и расла в смотност. Както при всички ни. Тя бе един човек от това поколение, един прекрасен човек, един от тези, които пренесоха факела на вярата през ужасите на времето.

* * *
Яна Язова се носеше насреща ни на високите си токове, дългобедра, все още хубава, с дамската си шапчица от 30-те години, което бе голяма дързост. В онези години софиянките ходеха забрадени с кърпи като селските жени. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени – тях ги пращаха в концентрационни лагери за „битово разложение”. Яна Язова като че се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки.
…Яна Язова пътуваше много, пишеше пътеписи, които печаташе, които цяла България четеше. Бе необикновено за една жена тогава да преброди Палестина, Турция, Египет, Гърция, Германия…
…Това бе първото поколение българска интелигенция, което откри света. Славейков, казваше професора [Ал. Балабанов], знаеше само Германия, Т.Г. Влайковци – само Русия. П.Ю.Тодоров и Яворов си били подали носа само до Париж. Сега писателите пътуваха: Прага, Брюксел, Лондон, Рим, Барселона, – и по-далече, Латинска Америка, Япония. Това бе първото културно поколение и единственото щастливо поколение на българската интелигенция. Нашето развитие бе всестранно… Тези хора бяха опиянени. Всяка седмица имаше по някакъв културен празник: изложба, концерт, нова книга или критична статия, която е развълнувала всички. 
…Някога в „Художник” ние се мъчехме да създадем тази атмосфера, да се преборим със злокобния български провинциализъм. Но това бе твърде рано, освен всичко попречиха войните, които ни върнаха към невежеството и бруталността… В Юнион клуб, където редовно вечерях, се събираше един истински културен и политически елит.  Това обяснява Яна Язова. Тя е рожба на това опиянение на духовете от 30-те години. Тя самата е една творба на това време. 

 * * * 
… Едни от нас се опиваха от зубренето на гръцки и латински, други потъваха в историята на музиката, трети започваха безконечните занимания с история на културата.
–         Никое поколение в България не се е готвило така, както се готвите вие – казваше ми проф. Цеко Торбов.
Всички трескаво се готвехме за утрешния ден. Бяхме озарени от идеята, че на нас се пада да направим резюмето на едно развитие от петдесет години…
… Такова бе поколението ни: тревожно, весело, заето. Животът преди 1942г. бе като музикален гръм. Сутрин ставаш опиянен от това, което те очаква през деня: книги, картини, концерти. Събуждах се с тревожното чувство, че днес отново ще ми се случи нещо великолепно. Откривах нов автор в библиотеката на Алианса… Имаше всеобщо любими книги. Ние се заразявахме един друг да ги прочетем… “

(Владимир Свинтила. От Маркс до Христа)

* * *

Вселенската наша самотност

Че този въпрос, скъсването с идеите на социализма и минаването към християнството, може да се постави в българския живот, изглеждаше истинска утопия. България минаваше за единствената в света изцяло атеистична страна. Тя отхвърляше християнството, заедно с „потурите”, тя влизаше в Европа. В коя Европа? В Европа на социалдемократите, в Европа на международното европейство, в Европа на политическото мошеничество, на масонските ложи, разделена на бити народи и на народи „победители”.
В модерната организация на нациите има народи, които като че ли са предоставени на произвола на съдбата: баските доскоро или палестинските араби днес.
Към каква общност принадлежахме ние, българите? Имаше ли такава общност?
Този въпрос се поставя не теоретически, а практически в живота.
Този въпрос се поставя и пред литератора на малките страни. На тия страни културният обмен е нужен, за да не се задушат. В модерността ние далече не можем да създадем духовното творчество, от което се нуждаем – това не е средновековието. Нужен ни е обмен на книги, на идеи, нужен ни е един критерий, в който да проверяваме резултатите на своя литературен труд.[…]
Аз схващах, че въпросът е от голяма важност, че от този въпрос зависи и моята лична съдба на литератор, че някак си тук е и въпросът за нашия български атеизъм, който вече не можех да понасям – той бе една демонстрация на глупостта и ограничението.
България, Балканите, Източна Европа не познават социологическото изследване. Културисторията като социология, този аспект на въпроса им е неизвестен. Това е дори запретено. Едно социологическо самоизследване е разкриването на културната голота. Това е против националното самочувствие.
Както в редица случаи, така и сега, трябваше да отида до дъното на въпроса сам, със свои сили и свои средства. Никакъв ориентиращ труд, никаква библиография, никакво понятие по въпроса. Голата тържествуваща емпирика на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва…
Въпросът ми отне две десетилетия и истината се оказа в основата си проста.
България спада към кръга на византинистичните култури, нещо, което официалната историография е отказала да признае. С падането на Константинопол започва нашата културна драма, която се превръща в национална участ.
Центърът, от който могъщо ирадират идеите, с които и ние живеем, Константинопол, е мъртъв. Остава така нареченото поствизантийско изкуство – отделни центрове, където въз основата на старото наследство се правят обновления, които не се закрепват в приемственост. Самото развитие е деструктуриране.
Пред българина се поставя въпросът да се европеизира. Той отрано, поне от ХVII век започва да черпи уроци от европейските култури (картезианството на Партений Павлович и на Евгени Вулгарис), той рано (през ХVI век) заема от немците дървените механизми, движени от силата на водата и вятъра. Но неговото движение е несигурно и на импулси. Пред него се поставя въпросът да се откаже от всички свои форми на култура, от своя византинизъм, дори от своята етнография.
Този контраст е много силен през ХIХ век, най-накрая въпросът се поставя късо от прогресизма. Всичко народностно, национално, етнографско е реакционно („потури”). Всичко европейско е прогресивно. Европейското, което заемат по-често, това са потпурите, културата на кафаните, оперетата булевардните романи, простите форми на фотографията, вулгарната преса.
В това деление религията ни, с нейната произхождаща от Византия архитектура и живопис, с нейния литургичен старобългарски, който калкира гръцкия и вече е абсолютно непонятен на необразования човек, религията ни попада в кръга на „потурите”.
Тя е сред изостаналото, реакционното, средновековно-мрачното.
Когато аз изследвах въпроса, семиотиката не беше направила първите си крачки. Но аз схващах, че се касае за една културна драма, за сблъсък между културни типове, които в своето раждане са били противоположни и може би враждебни.
За усилване на нашата драма, която бе довела до нашата културна изолация и самотност, помагаше и европейската враждебност към Византия и византинистичната култура – това е един въпрос, който изложих в едно мое есе: „Хегел и Византия”.
Аз схващах вече ясно нашата културна, семантическа драма, но не можех да кажа: ще я преживеем ли? На моменти ми се струваше, а и все още ми се струва, че ние ще загинем културно и като самосъзнание – ще останат само някакви популации, които лесно ще бъдат манипулирани от „американци”.[…]
За себе си аз вече знам пътя и никак не се тревожа от угрозите на времето. Но тогава това бе една агония на духа.
Да видиш целия си народ, и себе си в него, захвърлен край пътищата на историята, да го видиш като просяк край пътищата на историята, и себе си, като духовен просяк сред подобните си, да се видиш исторически самотен, исторически изоставен, исторически осъден – Господи, каква болка е това!
Тук аз вечно ясно виждах наивността на опитите чрез католицизма или чрез протестантството да бъдем „приобщени” към западния мир. Това бяха опити да се отрече времето – да се отрече епохата, протекла от Борис-Михаил до Софроний Врачански. В името на новата култура – отказ от старата, което е и отказ от историята. Възможно ли е това?!
Имаше ли път? Естествено, имаше. Аз отрано го забелязах.[…]
Виждах възникването на един балкански културен тип, в който става синкрезата между наследството на готиката и наследството на Палеологовата култура. По-късно аз четох теоретичните трудове на Паламас за несъвместимост на новогръцката култура и европейския романтизъм.
В тази синкреза основна роля играеше християнството, по-точно православното съзерцание.
Нашата нерелигиозност, това разбрах от тия си занимания, се дължеше на повърхностно „европеизирания тип”, този, с който се занимава и Алеко Константинов, който по-рано е открит в „Криворазбраната цивилизация”. Този културен лумпен, който пълнеше канцелариите и просветните учреждения, еволюираше в своята бруталност, ставаше все по-опасен.
Моите интелектуални терзания не бяха нищо, в сравнение с моралните. Разбира се, аз непрекъснато виждах как един или друг човек от интелектуалните среди се досеща за същността на въпроса, как започва едно бавно оттегляне от наивистичния материализъм и от вулгарния позитивизъм.
Семантичната бариера ще бъде преодоляна чрез синкретичния културен тип. Но тогава пък ние заставахме самотни и голи пред Бога.
Дотогава кипеше като стихия нашата вселенска самотност. Изоставили Бога и изоставени от Бога. Забравили Христа и забравени, може би, от Него. Ние, или повечето от нас, се блъскаха в един тесен кръг проблеми от най-вулгарно естество, духовният ни живот губеше своя ръст и заниманието с литературата или живописта, или дори с музиката, се превръщаше във всекидневна драма, в трагедия на съществуването.
Пред всички нас стоеше една невидима бариера, която нищо не можеше да преодолее, която можеше да преодолее само вярата. Но ние нямахме вяра. И оставахме затворени в самотата като в клопка, в самотата с кристалните стени.
Тази самота ни бе завещана от глупавите и ограничени позитивистки поколения. Ние не бяхме виновни – поне така ни се струваше! Ние не бяхме виновни, но плащахме за греховете на бащите си, за греховете на вече далечни нам хора, които „бяха убивали пророците с камъни”. Аз виждах как бавно в нас се образува чувството за историческа вина – да си виновен за нещо, което е станало преди твоето раждане.
Тогава аз реших да мебелирам самотата си – една голяма библиотека, без дори една-единствена материалистическа книга в нея, едно живеещо с идеи и идеали семейство, неколцина приятели, в които живееше непобедена надеждата в доброто. Няколко икони…
И поклонничеството в далечни манастири, където живее един-единствен монах. Той отваря мълчаливо широките манастирски порти, минаваш по калдъръма в двора и се озоваваш пред големия златен олтар.
Тук твоята вселенска самотност свършва и започва онзи монолог пред Христа, който е край на мъченията, терзанията, съмненията – чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа.
(Владимир Свинтила. От Маркс до Христа)

* * *
Варварите и новия световен ред

Не мога да кажа защо, но по история на латинската литература, в средновековната история, която учехме, непрекъснато се третираше въпросът за варварите: варварите, които са дошли, са били най-сетне победени от културата, която са заварили.
Сякаш това бе някаква подготовка за това, което имаше да преживеем впоследствие.
… Ние не предполагахме, че се подготвя всеобщото ни унищожение. Антантата бе уморена, тя бе решила да става архитект на нашите общества. Тя бе решила да премахне точно този културен тип, към който принадлежахме. Тия хора в Германия, в Италия, в Източна Европа дразнеха Антантата и я безпокояха. Във всеки немски град по един университет, във всеки университет историци на изкуството и на философията. И те не само непрекъснато издават книги, а тези книги веднага се и четат. Презреният немски бюргер прави системни библиотеки, чете, в разговор с високите духове на своето време.
У нас, макар нивото да бе друго, положението бе аналогично. Групата около „Мисъл” бе успяла да създаде ново културно самосъзнание сред градското население в страната.
Такива сериозни социални среди бяха голяма пречка. Те не се интересуваха от чудесата на парламентите, не вярваха в утопизми, имаха критично отношение към индустриалния мир, който Антантата искаше да се  приеме без да се оспорва.
Борбата на Антантата срещу нашите общества бе проста: те искаха едно, да пауперизират нашите съсловия, и друго, да лумпенизират града.
Тази програма съюзниците проведоха в Италия и в Западна Германия, тази програма проведе  сталинизмът в Източна Германия и в Източна Европа.
Започнаха да пълнят градовете с паезани. Господи какъв селски потоп.
Те пристигаха от незнайни села, заемаха новите жилища, изкупуваха нашата покъщнина, кото ние бяхме принудени да продаваме на смешни цени, за да можем да живеем… Те бяха смешни в университета, където се чуваше: „Другари, да щурмуваме крепостта наука!”…
Никой от нас не бе свързан със стария режим, хората, които пращаха децата си в чужди училища, бяха отрекли всяка българска политика. Но тях ги дразнеха нашите знания, интереси, нрави, съждения, дух… Не буржоазията, не милитаризмът бяха техните противници, а ние, интелигенцията, сериозният, културният човек.

(Владимир Свинтила. От Маркс до Христа)

* * *

Буржоазната епоха

Средният буржоазен дом в София: един парцел от 800 кв. м. до един декар. Моята баба продаваше по около един тон кайсий от двора. Има водоскок, фонтанът представляваедна скулптура на Фрина, водата скача от главата и, басейнът се пълни с вода, там се гледат декоративни риби. Има алпинеум – камъни с мъх, със субалпийска флора от Витоша, има беседка, каменна маса на двора, на която се пие чай – вечерно време една голяма петролна лампа от порцелан се изнася. Има вече ток, но тя дава жъта светлина и това действа успокояващо. Когато вали дъжд, разговорът става в беседката, там идват гостите и там се носи чаят. И разбира се, тази среда е високо култивирана. Ако са в провинцията имат Вазов, Пенчо Славейков, обезателно Раковски и Ботев, и също безбройните Игнатови издания, които бяха много популярни: 15 тома Толстой, 12 тома Достоевски, 8 тома Кнут Хамсун, 12 тома Горки… В София обаче е друго – там са големите библиотеки, 10 – 12 хиляди тома, грижливо подредени, подвързани в червена кожа със златни надписи. Според насоката на семейството: френска, немска или руска литература. Английските бяха много малко, имаше все още много гръцки библиотеки.
… Така последен у нас живееше проф. Марко Минков – една грамадна двуетажна къща с много хубава голяма стълба. Стълбището – по-широко от един апартамент, върви нагоре и се разделя на втория етаж. И покрай стените всичко е библиотека. Той има един грамадн салон, който, той горкия вече утопляваше с дървени въглища. Освен това кабинет. Той е по майка англичанин и като умира майка му, получава фамилно наследство, с което купува книги. Но какви книги купува? Вътре имаше пиратските издания на Шекспир, първото фолио го нямаше, но второто от 1702г. го имаше. Той, без да ходи в Бритиш Мюзиъм, работейки в своя кабинет, успя да установи авторството на още една пиеса на Шекспир, която в новите издания на Кеймбридж липсва. И така, той стана член на Шекспировото общество, единствен от Източна Европа…
Милко Ралчев си беше съхранил такава великолепна библиотека в един двустаен апартамент. Той е варненец и през 1921 -1922г. баща му имал някаква връзка с Италия и го изпраща там да следва. Той блестящо се възползва от италианската култура и беше станал един отличен романист – италиански, френски, испански, португалски.. Ей го, този човек никога не е бил на работа. Той се издържаше, като пишеше статии за неща, които му харесват. Той правеше преводи, ама ги правеше не от нужда, а от любов към литературата.
Ето това повече не може да се повтори, този тип на индивидуалното развитие. Това беше нещо обикновено: да имаш парите и да живееш за някаква естетическа ценност. След Девети всички тия ги прибраха по концлагерите като безделници, унищожиха цялата тази среда. С това благоденствие буржоазията завеща една утопия. Тази задоволеност, това социално спокойствие, тази пълнота на чувствата и на живота, тези хора, които летуват в Ница, които ходеха на театър във Виена е това, което буржоазията излъга всички – че това може да стане маниер на живот, да стане стандарт… Аз ви рисувам ситуацията тука, но това е ситуацията в Англия по време на кралица Виктория. Викторианският период, който сега всички мразят и ненавиждат, това е така нареченият mansion: старият дом с всичките стопански постройки, които дават по телевизионните филми. Това е le chateau, френският замък, който е резиденция, той е един дом. Отдавна няма ни кули, ни крепости, ни има топове на двора. Това са примерно колониалния стил в Мексико, в Аржентина, в Щатите във Флорида, в старата Канада (нейната френска част) – навсякъде, дори в Индонезия. Домовете на холанската буржоазия в Индонезия са просторни къщи с веранди…
 
(Владимир Свинтила. Етюди по народопсихология на бъларина. Централното историческо място на буржоазията. Буржоазната епоха)

* * *

Откъде се пръкнаха?

В лагера ние имахме постоянна тема: откъде се пръкнаха всичките тия хора [комунистите – б.м.t] ? Как не доловихме тяхното присъствие в стария живот?
Аз имам своето обяснение по въпроса.
Наблюдавах с изострено око събитията по време на опозоционните борби: една огромна маса бе застанала зад Никола Петков, но смъртта на водача, разтурването на партията, откарването на депутатите в затворите подейства страшно.
Бях все пак в управляващата партия [Свинтила е бил ремсист – б.м.t] и долових някои неща.
Веднага след процеса ни казаха:
–          Сега много хора ще се устремят към нас. Приемете ги…
Откъде идваха?  От земеделския съюз? Земеделците бяха в своите дружби. Те идваха отнейде.
Почваха да взимат думата на събрания, да ораторстват. Говореха глупости. Ние се смеехме. Тогава бяхме отново смъмрени от комитетите:

– Няма да се смеете. Ще ги оставите да говорят. Каквото свое имат, нека го кажат, даже да бъде тоничко.
Тия новодошлите в победилата левица ние трябваше да приемем така ласкаво, както самите ние не сме били приети.  Помня тези нови тълпички пред клуба. Всички бяха от така наречените „неутрални”.  Когато опозицията и сталинистите се бяха хванали гуша за гуша, тия гласуваха с бели бюлетини. Аз очаквах, че ще осъдят едно такова поведение. Но не. Партийните началници се ориентираха към тези хора. И дори пренебрегваха своите.
Помня, след едно събрание един такъв новоприобщен как възкликваше: „Леле че хубаво става!” Той бе доловил … той бе плъх и бе разбрал, че времето на плъховете идва.
Те извираха от невероятни места. Женици и смачкани мъжлета с оглупели деца. Те ставаха общественици. И говореха за „славните партизани”… Най-сетне сталинистите бяха намерили своите масови почитатели.
С тях пълнеха служби, на тях отваряха път към професурата, към журналистиката, към администрацията. Това бе земната маса, от която сталинистите правеха новия човек.
Деветдесет и девет на сто от техните автобиографии съдържаха следноти твърдение. „Родителите ми не се членували никога в никакви партии, не са се занимавали никога с никаква политика”. Един рефрен като от египетската „Книга на мъртвите”
В България е имало хайдущко движение, имало е въстания, Копривщица и Батак. Имало е борби за национално утвърждаване, имало е борби за Съединението, имало е Сръбско-българска война, имало е селско въстание, Шабла и Дуранкулак, имало е Стамболов и Стамболийски, имало е Септемврийско въстание, Демократически блок.
Тия хора не са участвали в нищо от всичко това. Това бяха синовете на „хорицата”, които напълниха казионните организации, на които ние трябваше да създадем самочувствие…
Аз не зная как се формират човешките качества, но е сигурно, че се образуват с течение на време. Старото общество бе исторически възникнало. Там всеки праотец бе оставил името си като гравирано в обществената памет.  Тези идваха от нищото и не можеха да излязат от него. Те са ползвали саможертвата и борбите на другите. И в един момент, те, пълните никакъвци, имат претенцията да бъдат „народа”. Добра социална база си намериха сталинистите.
Какво е тяхното бъдеще? Няма да могат да изпълнят нито една историческа задача. Всичко ще провалят.

(Владимир Свинтила. Кладенецът на мълчанието)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: