Posted by: Vogoris | 08.01.2006

Родна песен нас навеки свързва

Бях дете, когато за пръв път чух името „Гусла“, хор „Гусла“, гусларите… Какво ли ще е това? Ще видиш, ще те заведем, ще чуеш. Е, не бях чак толкова загубено дете, та да не знам какво е това хор, знаех, разбира се, дори пеехме в училище на два гласа „Върви, народе възродени“ и „Мили са ми планините и на север и на юг“. Но „Гусла“ – това беше нещо особено. За първи път им давали да пеят. Защо не са им давали, не ми беше ясно.
Това ще бъде първият концерт на хор „Гусла“ след Девети, казваха вкъщи, и аз все повече усещах, че настъпва някакво тържество, че се подготвя чудо, забележително, неповторимо преживяване, неясно и може би поради това почти мистично. Майка ми си облече най-красивите дрехи, баща ми внимателно се обръсна втори път този ден и си върза вратовръзката пред огледалото.
Свечеряваше се и зазвъняха телефоните. „Тръгвате ли, защото ние тръгваме.“ „Да не закъснеете!“ „Няма да закъснеем“…
Пред зала „България“ имаше народ – да се смаеш, и всички весели, щастливи, в очакване, и всички сякаш бяха приятели. Влязохме и ни настаниха на местата. Въртях се на стола, гледах наляво, гледах надясно, залата бе претъпкана. Изведнъж двете срещуположни врати отстрани на сцената се отвориха едновременно и тихо, едни срещу други в редици, излязоха мъже, облечени в бели ризи с шарено везмо на гърдите. Народът започна така възторжено да ръкопляска, че малко се стреснах, но за да не остана по-назад и аз заплясках, колкото имам сила. Мъже, някои побелели, други съвсем млади, някои пълни и едри, други слаби и сухи… после излезе Асен Димитров във фрак, поклони се, обърна се към гусларите, каза им нещо сърдито и те запяха…
Боже мили!… Помня само вълнението си, помня и някакво красиво съзвучие, което тогава изпълни залата, вмъкна се в душата ми и ще остане там, докато дишам. Това беше хор „Гусла“.
Концертът бе пред края си, когато от публиката започнаха да викат „Родна песен!“ и пак „Родна песен!“ Хората искаха да чуят нещо, някаква песен, която не бе позволена и не бивало да се пее. Защо? Ами защото… защото била забранена.
Асен Димитров беше застанал до пианото и гледаше към залата, а оттам все по-силно и все повече хора викаха: „Родна песен!“ Не разбирах тогава, че да се изпее нещо такова е опасно, опасно за тези, които го пеят, та дори за тези, които го слушат. Но публиката продължаваше да настоява. Тогава от хористите се обади Любен Живков:
– Дафино вино! Дафино вино! – той благоразумно призоваваше диригента да изпълнят на бис, още веднъж знаменитата песен за „момчето, дето заспало на Каракамен планина“. Тя явно не беше така опасна. Гласът му прозвуча някак самотно и отчаяно и това като че ли разгневи Асен Димитров, той се обърна към хората, които на гърдите си носеха знаците на българския народ, каза им нещо още по-сърдито и изведнъж гусларите се взривиха:


„Родна песен нас навеки свързва!“ – това бяха петте ужасни думи. Разбирате ли, хора, властта ги намираше за застрашаващи, вредни, многозначително шовинистични и не разрешаваше на най-добрия мъжки хор по цялата земя да ги запее. Има, слава Богу, живи, които все още помнят тази ненадмината по своята тъпота забрана. А аз бях на този концерт. Бях и видях как изведнъж цялата зала въздъхна дълбоко от щастливо облекчение и се изправи на крака…
(Георги Данаилов. За Жан-Жак Русо и други глупости )

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: