Posted by: Vogoris | 27.10.2007

Светослав Лучников – Пламък за свещите

Светослав Денчев Лучников (1922 – 2002 г.) е роден на в г. Русе. Завършва право в Софийски университет „Кл. Охридски“, където става асистент по гражданско право през 1947 -1949 г. От 1949 г. до 1982 г. работи на различни счетоводни и финансови длъжности. По това време пише книгите „Пламък за свещите“, „Истината“, „Великото безумие“ и „Отвъд нищото“, които проследяват различни периоди от българската история. След 1989г. е депутат в 36-тото, 37-тото, 38-то и 39-тото народно събрание, избран с листата на СДС . През 1991 – 1992 г. е министър на правосъдието и вицепремиер в правителството на СДС начело с Филип Димитров. Автор на закона, наречен на негово име, задължаващ държавата да обезщети собствениците на национализирани имоти, които е невъзможно да бъдат реституирани в идеални граници.

Откъс от книгата на Светослав Лучников „Пламък за свещите“. След потушаването на Априлското въстание, главният герой Цанко Дюзтабанов разговаря с укрилите се въстаници :

„Чакай, дядо Фильо, чакай!“ продължил войводата Цанко на глас: – Не бързай! През 1863 г. със 127 души Хаджи Димитър и Стефан Караджа раздрусаха съвестите и умовете на цяла България, накараха Европа да заговори за нас, да се увери, че съществуваме. Стреснаха и Турция да реши църковния въпрос…

Я помисли какво ще стане сега… Когато само тук изгоряха три села. И убитите сигурно ще бъдат пет пъти повече от четниците на Хаджията. Само тук… А битка се е водила и в Новата махала. Изгоря и Дряновският манастир. Новоселчани ми казаха онзи ден, че големи пожари и кланета имало и къде Клисура. Разсипано било и Панагюрище.

Този народ трябваше да се научи да мре. Всеки трябва да прежали имота си, за да стане човек. Че и живота си да прежали, за да не бъде
повече роб.

-Но Левски беше против четите. И се боеше, че едно пропаднало въстание ще ни върне сто години назад – упорствал дядо Филю.

-И аз мислех така! Но сега разбирам, че има и друга истина. Исус трябваше да умре на кръста, за да изкупи хората, което ще рече да ги научи, че човек не трябва да живее само с хляб. Само за себе си. За да бъде човек, той трябва да повярва в нещо по-велико от хляба, по-голямо от неговия жалък живот на земята. Исус се стори курбан, за да станат хората хора. Да не се разтлеят в себелюбие и разврат. Да не се изядат помежду си.

Сега и ние се сторваме курбан, за да покажем на раята, че има нещо повече от скотския живот под турския ярем. След Христа тръгнаха милиони. Неколкостотин хиляди българи да тръгнат по пътя на нашата саможертва… Стига ни! България ще се роди ей от тези пепелища. И ей от тази кръв. Ще се роди в душите. Там, откъдето не могат я изличи ни куршуми, ни ятагани, ни огън, ни бесилки.

– Но Христос е възкръснал! – казал Христо Конкилев.

– И на днешния ден се е възнесъл! – добавил Бочаров. Всички се засмяли горчиво.

– И ние ще възкръснем, Христо! – казал воеводата с вече съвсем отпаднал глас. – И ние ще възкръснем в душите на онези, които ще разберат за какво сме умрели. И ще се възнесем в българското небе. Там, където се събират в приказки и песни воплите и надеждите на българите от века и до века.

Без да искат, всички казали „Амин!“

Замълчали. Умислили се. После дядо Филю казал: Но Христос го предадоха!

И нас ни предават, дядо Фильо, и пак ще ни предават!- въздъхнал Цанко. – Когато влизахме в салата, и нас ни посрещаха с „Осанна!“, нали? А сега ще ни предават. И ще викат: „Обесете ги!“ И ще ни поругават дори. Такива сме ние, хората. Нали сам Петър, първият ученик на Христа, се отказа за една нощ три пъти от него, когато видя дебелия край!

Но той! Христос не се разсърди. Нито на Петър, нито на хората. Той казваше само: „Прости им, Боже, те не знаят какво правят!“… Той знаеше какви са хората. И ги обичаше такива, каквито са! И се стори курбан, за да ни покаже как може да надмогнем тленната си земна плът и да се причислим към една вяра, която е безсмъртна, защото се предава от човек на човек, от душа на душа, както пламъкът пали свещ от свещ!

Ние запалихме тук един голям огън от българска вяра. Ние ще изгорим докрай в него… Но той ще остане! И ще припламва след нас от душа в душа. И така ще бъде во веки веков!

Ние сме свещите за този вечен огън. А свещите се леят, за да горят. Не се ли палят, молците ги изядат в раклата! Всички пак казали „Амин!“

– Но това не значи, че трябва сега да легнем и да мрем. Свещта угасва, когато легне. И когато се превие. Свещта гори, докато е права! Човекът изгаря в своята вяра, когато не се прекланя. Когато не се предава. Когато се бори за нея. До последния си дъх. С оръжие и без оръжие. И в открита борба. И вързан. И в ръцете на следователите. И
пред съда. И на бесилото!

Мене с тази ръка сигурно ще ме хванат. Ако не пукна тук, в Балкана. Но вие бягайте. Вие може да се спасите. И да се борите още. Бягайте! Идете във Влашко. Идете в Сърбия. Идете в Русия. Но едно запомнете от мене! Пазете се от тези, които ви помагат! Чуйте една приказка, написана от един велик римлянин. И не я забравяйте.

„Пасели си конят и еленът волно на една поляна. Но нали еленът бил по-силен. Пък и рога имал. Винаги той се настанявал, където пашата е по-добра.

Конят се пукал от яд и завист. Отишъл при човека и му казал: „Tи искаш да убиеш елена, но не можеш да го стигнеш. Аз пък бягам бързо, но не мога да го убия. Качи се на гърба ми. Аз ще го догоня. Ти ще го убиеш. Той за тебе. Пашата за мене.“

Добре! – казал човекът, – но трябва да ти сложа временно юзда. Иначе ще падна и няма да мога да го убия.

Съгласен съм! – отвърнал конят, – но ако се закълнеш, че ще я свалиш, щом го убиеш.

– Разбира се! – казал радостно човекът. Заклел се дори…Оттогава конете станали роби на хората.“

Пазете се от по-силни ортаци! Не давайте да ви турят юздата. Не вярвайте на клетви! Никога не забравяйте, че ние ставаме курбан за свобода, а не за ново робство..,

„Амин!“ – за трети път казали всички.

* * *

 

Oткъс от книгата на Светослав Лучников „Пламък за свещите“. След потушаването на Априлското въстание, главният герой Цанко Дюзтабанов и Тодор Каблешков са затворени в конака в Търново и разговарят :

Кажи! Отговори ми! Защо трябва да умрем, за да останем българи. За да има още хиляда години българи. Я виж колко народи са из чезнали. Къде са вавилонците? Къде са финикийците? Къде са хуните? Къде са аварите? Къде са македонците на великия Александър, които бяха завладели света?

Аз не мога да постъпя другояче! Аз ще си остана българин! Аз ще умра българин. Но кажи ми защо? Питам те, кажи ми!

Цанко така и не можал да му каже. Отвели Каблешков и на другия ден го закарали в Габрово.

Но въпросите му останали. Че и сега стоят!

Ако човек пита акъла си, никога няма да отиде да мре. Акълът казва: Търси полезното, избягвай вредното! Съпоставяй изгодите и несгодите. Удоволствията и неприятностите! Какво по-вредно и неприятно от смъртта? Какво по-полезно, приятно и ценно от живота?
Нали дори Ахил казвал, че е по-добре да си последен между живите,
отколкото пръв между мъртвите?

Така си е!  Ако на този свят няма нищо по-ценно от твоето лично благо и от твоя личен живот. От благото и от живота на баща ти и на майка ти. На жена ти и децата ти… Тогава, да!

Но ако има нещо повече от твоето жалко едноплътно съществуване, което свършва в гроба, за да нахрани червеите!? Ако този живот не ни даден само за да го преживеем охолно и да го предадем в тленна плът с тленно богатство на други тленни охолници, които ще оставим след нас? Ако този живот разкрива някакъв вечен природен закон, непостижим и неразгадаем за мъничкия тленен човешки ум? Ако този именно закон е стихията, която се разгръща в необозримото многообразие на всяка молекула, на всяка тревица, на всяко животинче? Ако този закон изисква от тях да отстояват своя образ в многообразието, в което се осъществява безначалният и безкрайният, въздесъщият, неизменният и постоянно развиващият се ход на мирозданието?

Човек или усеща с цялата си същност тази вечна стихия, този вечен закон в кръвта си и му подчинява разума си, живота си и себе си.. Или… Цанко потрепервал от погнуса, като си представял онези шкембести мекотели, за които няма нищо свято освен кесията, и никаква чест освен спасението на собствената кожа.

А този същият страшен, вечен закон бушувал и в неговата кръв и го учел да поставя народността над себе си, свободата над робството и честта над живота. Защото само така се отстоявал заложения в него собствен образ сред многообразието на света!

Да, разбира се! Този закон го пратил да мре за тези, които го предавали. И Каблешков той пратил. И колко още. Той същият раздвижил в могъщи вълни заблатената в робство рая. Той понесъл всички в пороя на този сляп, безсмислен бунт!

Грехота било да се пита дали тези, които се спотайвали, подмазвали, предателствували, заслужават саможертвата. Защото жертвата пред олтара на народността не е сарафска сделка, при която очакваме да получим равностойното на това, което сме дали… Че и нещо повече. Жертвата е изпълнение на дълг. Вярност преди всичко към самия себе си!

Имало предатели. Имало страхливци. Имало мошеници. Дребни хитреци. Не било народ, а мърша! Както го наругал, за да се разкае след това, тревненският даскал Петко.

Тук е сметката. Сарафлъкът. Ще тръгна да се жертвувам, ако и другите тръгнат… Ако ми обещаят почести и власт… Ще умра дори, ако ми издигнат паметник. Ами ако враговете обещаят повече? Ако дадат по-сигурни гаранции, че ще удържат обещанието? Ами ако дори платят предварително… Пишим парата? (б.р. парите в брой)

Не-е! Не така! Колкото народът е „по-мърша“, колкото е по-дребнав, калпав, хитроват, подъл, страхлив, продажен, колкото е по-склонен към чуждопоклонство, предателство и продажничество, толкова по-нужен е курбан за неговото спасение. Защото примерът на чистата жертвоготовност е онзи чудотворен квас, който превръща човешкият бульон от помия в общество!

И колкото по-безразсъдна е саможертвата, толкова по-омагьосващо е нейното въздействие. Черешовите топчета се пукват на втория изстрел и изплюват топузите и камъните пред себе си. Но цевите на събудената от пукота им дързост не се пръсват. Те поразяват на стотици километри страха от тираните и властта на алтъните.

И това е така, докато квасът на саможертвата не се изроди в чиновническо угодничество, и тьрбухът не се постави над сърцето.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: