Posted by: Vogoris | 09.12.2011

Полет над кукувиче гнездо. Кен Киси

Макмърфи скача от масата и си съблича зеленото горнище; татуировките, които се подават наполовина изпод фланелката му, подскачат по мускулите на ръката му.

— В такъв случай кой ще заложи петарка? Няма да ме убедите, че не мога да направя нещо, докато не съм се опитал. Петарка…

— Макмърфи, безразсъден си както при баса за сестрата…

— Кой иска да изгуби петарка? Хайде, играете, или пасувате?

Момчетата се втурват да залагат; той толкова пъти ги е бил на покер и на двайсет и едно, че сега нямат търпение да му го върнат, а това е съвсем сигурно. Не го знам какво цели; колкото и да е висок и широк, трима като него ще са нужни, за да повдигнат блока, и това му е известно. Само като го гледа, сигурно разбира, че няма да може да го отмести, камо ли да го вдигне. Единствено някой гигант би го помръднал от земята. Но след като всички Остри записват на листчета кой какво залага, Макмърфи тръгва към блока, хваща Били Бибит и го сваля на земята, плюе на големите си мазолести длани, потърква ги една в друга и разкършва рамене.

— Пазете се настрана. Понякога, когато силно се напрегна, вдъхвам целия въздух около себе си и хората припадат задушени. Пазете се. Ще има скърцане на цимент, ще хвърчи метал. Отведете жените и децата на безопасно място. Стойте настрана…

— Божке-е, може пък и да го вдигне — измърморва Чезуик.

— Да-да, сигурно ще го придума сам да се вдигне — казва Фредриксън.

— Най-вероятно ще си спечели някоя чудесна хернийка — обажда се Хардинг. — Макмърфи, я стига си се правил на глупак; няма човек, който да може да го вдигне.

— Пазете се, мамините ми синчета, хабите ми кислорода.

Макмърфи пристъпва няколко пъти, за да застане най-удобно, и избърсва ръце в панталоните си, после се навежда и хваща ръчките от двете страни на блока. Напъва се, а момчетата започват да дюдюкат и да го кодошат. Макмърфи се отпуска, изправя се и пак се разтъпква.

— Какво, отказваш ли се? — хили се Фредриксън.

— Само се раздвижих. Сега вече ще става, каквото ще става — и грабва пак ръчките.

И изведнъж всички престават да дюдюкат. Ръцете му започват да се подуват, вените им изскачат. Макмърфи стиска очи, а устните оголват зъбите му. Отмята глава назад, сухожилията му изпъкват като насукани въжета, които се спускат от пулсиращата шия към двете му ръце. Цялото му тяло трепери от напрежение — той се опитва да вдигне нещо, което знае, че не може да вдигне, нещо, което всички знаят, че той не може да вдигне.

И все пак, само за секунда, когато циментът изскърцва в краката ни, ние си казваме, Господи, може пък и да го вдигне.

След това поетият въздух изригва от него и Макмърфи се стоварва като труп върху стената. По ръчките има кръв от изподраните му ръце. За миг остава залепен на стената, като пъхти със затворени очи. Не се чува нищо друго освен стържещото му дишане; никой не продумва.

После отваря очи и ни оглежда. Взира се подред във всеки един, та даже и в мене — сетне бръква в джоба си и изважда всичките бележки, на които е написано колко е спечелил на покер през последните дни. Навежда се над масата и се опитва да ги подреди, но ръцете му са се вцепенили, превърнали са се в някакви червени лапи и той не може да си мърда пръстите.

Накрая хвърля цялата купчина на земята — вероятно от всеки е спечелил по четирийсет-петдесет долара — и тръгва да излиза от стаята. На вратата се спира и се обръща към нас.

— И все пак се опитах — казва той. — Поне се опитах, майка му стара.

И си излиза, оставяйки изпоцапаните късчета хартия на пода — който иска, да ги подрежда.

_________________________________-

 

Първата ми светкавична мисъл беше да го спра, да го придумам да се задоволи с това, което вече е спечелил, и да й подари последния рунд, но една друга, по-дълбока мисъл заличи първата. Изведнъж осъзнах с кристална яснота, че нито аз, нито който и да е друг от нашата малка групичка ще може да го спре. Че нито доводите на Хардинг, нито моята физическа сила, нито наставленията на полковник Матърсън, нито мрънкането на Сканлън, нито всички ние, взети заедно, ще можем да го спрем.

Ние не можехме да го спрем, защото тъкмо ние го карахме да го направи. Не сестрата, а нашата нужда го тласкаше да се изправи бавно на крака, опрял ръце на дръжките на кожения стол, тласкаше го да стане, да се изправи като някакъв филмов злодей, подчинявайки се на внушенията на своите четирийсет господари. Седмици наред именно ние го бяхме карали да продължава в същия дух, да стои изправен дълго време, след като краката вече не го държаха, седмици наред го бяхме принуждавали да намига, да се хили, да си пробутва номерата дълго време, след като веселото му настроение е било унищожено от искрата между двата електрода.

Ние го карахме да стане, да придърпа нагоре черните си гащета, сякаш са кожени панталони, и с пръст да побутне назад шапката си, сякаш е каубойска — все бавни, механични жестове; а когато тръгна да прекосява стаята, желязото в босите му ходила изкарваше искри от линолеума.

Едва накрая — след като той разби стъклото на вратата и влезе направо през нея, след като тя се обърна към него и на лицето й се изписа такъв ужас, който унищожаваше завинаги всеки друг израз, дето би се опитала да си придаде, след като той я сграбчи и разцепи престилката й отпред отгоре додолу и тя изпищя, след като двете кълбета изскочиха напред и взеха да растат, да растат, по-големи, отколкото си ги бяхме представяли, топли и розови на светлината, и тя изпищя повторно — едва накрая, след като длъжностните лица разбраха, че трите черни момчета няма да се намесят, а само ще стоят и ще гледат, и че те ще трябва да го повалят на земята без тяхна помощ, едва когато докторите, надзирателките и сестрите взеха да къртят тия масивни червени пръсти от бялата плът на гърлото й, сякаш са самите кости на шията й, когато, силно запъхтени, те го оттласнаха от нея, едва тогава той показа, че не е само един здравомислещ, своенравен и твърдоглав човек, изпълняващ тежка задача, която, ще не ще, е трябвало най-после да изпълни.

Той извика. Накрая, когато падаше назад и за секунда видяхме лицето му наопаки, преди да го затрупа на пода купчината бели униформи, той си позволи да извика.

Вик на победено животно, на страх и омраза, на капитулация и предизвикателство — такъв, ако ви се е случвало да ловите мечка или пума, или рис, е последният вик, който надава подгоненото, простреляно и падащо на земята животно, когато кучетата се нахвърлят отгоре му, когато то вече се интересува единствено от себе си и от своята смърт.

Останах в болницата още две-три седмици, за да видя какво ще стане. Всичко се променяше. Сифелт и Фредриксън подписаха заедно, че желаят да бъдат изписани на своя отговорност, два дни след това напуснаха още трима от Острите, а други шестима смениха отделението. Доста разследвания се правеха относно хората в отделението и относно Билиевата смърт, на доктора му бе съобщено, че оставката му ще бъде приета, а той на свой ред им съобщи, че ако искат да го махнат, нека направо го уволнят.

Старшата изкара около седмица в Лечебното, така че известно време отделението ръководеше дребничката сестра японка от Буйните; благодарение на това пациентите успяха да внесат доста промени в реда в отделението. Додето се върне Старшата, Хардинг дори се наложи да отключат отново банята и сам се зае да раздава картите за двайсет и едното, като се опитваше да преправи своя ефирен, тънък глас така, че да наподоби бурията на Макмърфи. Той тъкмо раздаваше картите, когато чу нейния ключ в ключалката.

Всички излязохме от банята в коридора, за да я посрещнем, да я питаме за Макмърфи. Като ни видя да се приближаваме, тя отскочи две крачки назад и за миг си помислих, че може да побегне Едната половина на лицето й беше толкова подута, синя и обезформена, че окото й стоеше съвсем затворено; дебела превръзка покриваше гърлото и. Облечена беше в нова престилка. Някои от момчетата се захилиха, като я погледнаха отпред; макар да беше по-малка, по-тясна и по-колосана от предишната, тази престилка вече не можеше да скрие факта, че Старшата е жена Усмихнат Хардинг се приближи до нея и я попита какво е станало с Мак.

Тя извади малко бележниче и молив от джоба на престилката си и написа на един лист „ще се върне“, след което ни го подаде. Хартията трепереше в ръцете й.

— Сигурна ли сте? — пожела да узнае Хардинг, след като го прочете.

Бяхме чули какви ли не неща, че бил нокаутирал двама санитари от Буйните, взел им ключовете и избягал, че щели да го върнат в трудовия лагер — дори че сестрата, която сега завеждаше отделението, додето пристигне новият доктор, му прилагала някакво специално лечение.

— Съвсем сигурна ли сте? — попита пак Хардинг.

Сестрата отново извади бележничето. Ставите й бяха сковани и нейната по-бяла от всякога ръка подскачаше по хартията като механичната ръка на автомат за предсказване на бъдещето. „Да, мистър Хардинг“, написа тя. „Нямаше да го кажа, ако не бях сигурна. Той ще се върне.“

Хардинг прочете листа, после го скъса и хвърли късчетата в лицето й. Тя трепна и вдигна ръка да защити болното място от хартията.

— Глупости дрънкаш, уважаема! — каза й Хардинг.

Сестрата го изгледа и ръката й за миг се поколеба над бележника, но после се обърна и си влезе в Сестринската стая, напъхвайки бележника и молива обратно в джоба на престилката си.

— Хм — рече Хардинг. — Разговорът ни май завърши неравностойно, но пък как можеш да дадеш писмен отговор, когато ти кажат, че дрънкаш глупости?

Старшата се опита да придаде на отделението предишния му вид, но това се оказа трудно, тъй като Макмърфи сякаш все още беше тук — разхождаше се из коридора, смееше се силно по време на заниманията, пееше в клозета Тя вече нямаше предишната власт, не можеше да управлява, като пишеше разни неща върху листчета хартия. Един по един губеше пациентите си. След като Хардинг пожела да бъде изписан и жена му дойде да си го прибере, а Джордж беше прехвърлен в друго отделение, останахме само трима от групата, която ходи за риба, аз, Мартини и Сканлън.

Аз все още не исках да се махна, тъй като тя ми изглеждаше прекалено сигурна, сякаш очакваше още един рунд и аз трябваше да присъствам и на него, в случай че наистина се състоеше. И ето че една сутрин, три седмици след като беше излязъл Макмърфи, тя направи последния си ход.

Вратата на отделението се отвори и черните момчета вкараха една количка на колелца; при краката имаше табелка, на която бе написано с големи черни букви, МАКМЪРФИ, РАНДЪЛ ПАТРИК. ОПЕРИРАН. А отдолу пишеше с мастило ЛОБОТОМИЯ.

Вмъкнаха количката в дневната и я оставиха до стената, при Безмозъчните. Ние застанахме при долния й край, прочетохме табелката, после погледнахме към главата, потънала във възглавницата, към бухналата червена коса и лицето, което, с изключение на тъмночервените петна около очите, беше млечнобяло.

След кратко мълчание Сканлън се обърна и плю на пода.

— Ха, я к’во се опитва да ни пробута тая стара кучка, нейната мамица. Та това не е той.

— Въобще не е той — съгласи се Мартини.

— Тя да не си мисли, че сме толкова глупави?

— И все пак, добре са се потрудили — каза Мартини, като се въртеше около главата и сочеше с пръст, докато говореше. — Я гледайте. Измайсторили са счупения нос и белега — а даже и бакенбардите.

— Да — изръмжа Сканлън, — само че не на нас!

Аз разбутах другите пациенти и застанах до Мартини.

— Ами да, те могат да правят и счупени носове, и белези, и какви ли не неща — казах. — Само че не могат да го докарат оня поглед. На това лице няма нищо. Прилича на ония манекените в магазините, нали, Сканлън?

Сканлън пак плю.

— Дяволски си прав. Цялата работа е толкова прозрачна. Това всички могат да го видят.

— Я гледайте — каза един от пациентите, издърпвайки чаршафа, — татуировки.

— Много естествено, те могат да направят и татуировки — обадих се аз. — Ама ръцете му, а? Ръцете! Тях не могат да ги направят. Неговите ръце бяха големи!

Целия тоя следобед ние тримата със Сканлън и Мартини си правехме майтап с, както се изрази Сканлън, тази долнокачествена панаирджийска фалшификация, просната на количката, но с течение на часовете подутината взе да спада около очите и все повече и повече от пациентите почнаха да се мотаят наблизо, за да зърнат фигурата. Наблюдавах ги как минават оттам, уж за да отидат до лавицата със списанията или до чешмата, а всъщност се мъчеха крадешком да погледнат лицето. Наблюдавах и се опитах да си представя какво би направил той. Сигурен бях само в едно: той не би оставил едно такова нещо, на което е лепнато неговото име, да стои в дневната в продължение на двайсет или трийсет години, та Старшата да може да го използва като пример за това какво ще ти се случи, ако се изрепчиш на Системата. В това бях сигурен.

Същата тази нощ изчаках, докато звуците в спалното ми подсказаха, че всички са заспали и черните момчета са спрели да обикалят. Тогава извъртях главата си на възглавницата, за да погледна съседното легло. Бях се вслушвал в дишането с часове, откак докараха количката и прехвърлиха носилката върху леглото, слушал бях как белите дробове запъваха и спираха, после пак тръгваха, надявал се бях, че ще спрат завинаги — но още не се бях обърнал да погледна.

През прозореца надничаше студената луна и заливаше спалното с мътнобяла светлина като млечен каймак. Седнах в леглото си, сянката ми падна върху тялото и сякаш го раздели на две — между раменете и хълбоците остана само едно черно пространство. Подутината беше спаднала около очите, които сега вече бяха отворени; те се взираха в кръглата светла луна, отворени и неспящи, тъй изцъклени от това, дето толкова дълго време са били отворени, без да мигат, че приличаха на опушени бушони. Размърдах се, за да взема възглавницата, движението привлече очите и те ме проследиха как ставам и прекосявам няколкото крачки между леглата.

Голямото яко тяло се беше вкопчило здраво в живота. То се бори доста време, за да не му го отнемат, толкова силно се мята, че накрая трябваше да легна отгоре му с цялата си дължина и да приклещя ритащите крака между моите, докато натисках възглавницата върху лицето. Стори ми се, че дни съм лежал върху това тяло. Додето мятането спря. Додето тялото остана за миг неподвижно, после потрепери още веднъж и пак замря. Тогава се изтърколих встрани.

Целият текст в читанка>>

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: