От всичко ми бе дошло до гуша, бях уморен, Дийн също.
Но една нощ ние двамата внезапно пак подивяхме; и хукнахме към едно малко нощно заведение, за да послушаме Слим Гейлард. Слим Гейлард е висок слаб негър с огромни тъжни очи и всяка втора дума, която произнася, е „оруни“. „Окей-оруни“ и „Ще удариш ли едно уиски-оруни?“ В това заведение на Фриско се стичаха големи жадни тълпи от млади полуинтелектуалци, настаняваха се в нозете му и го слушаха как свири на пиано, китара и бонго-барабани. Когато се разсвири, той съблича ризата и фланелката си и чак тогава истински се възнася. Върши и говори, каквото му мине през ум. Започва да пее например някоя песен — „Бетонобъркачка“ — тъпа-тъпа, тъпа-тъпа, неочаквано забавя ритъма, мрачно се замисля над своите бонго-барабани, докато връхчетата на пръстите му едва трополят по кожата, а в това време публиката се накланя напред, стаила дъх, За да го чува; човек си помисля, че това ще продължи минута или две, а той изкарва цял час, изтръгвайки неуловими звуци с връхчетата на пръстите си, все по-тихи и по-тихи, докато накрая престанат да се чуват и шумът от уличното движение нахлуе през отворената врата. След което бавно се надига, взема микрофона и също тъй бавно произнася: „Великият-оруни… прекрасният-оваути… здравей-оруни… уиски-оруни… всичко е оруни… как живеят момчетата от първия ред със своите момичета-оруни… оруни… оваути… оруниоруни…“ И така петнайсет минути, гласът му става по-мек и по-мек, докато съвсем замре. Големите му тъжни очи обхождат публиката.
Дийн седи отзад и мърмори:
— Господи! Това е! — И сключва ръце като за молитва, целият облян в пот. — Сал, Слим знае какво значи времето, той знае какво значи времето!
Слим сяда на пианото и удря два клавиша, две „до“-та, после още две, после едно, после две и изведнъж големият плещест контрабасист се разбужда от унеса си и осъзнава, че Слим свири „Джем блус в до“, дръпва с големия си показалец струните, великият отмерен ритъм звънва и всички се заклащат, само Слим си остава тъжен, както винаги. Момчетата надуват така джаз половин час, после Слим, обезумял, се нахвърля върху бонго-барабаните и изпълнява мълниеносни кубински ритми, и крещи лудо на испански, на арабски, на перуански диалект, на египетски, на всички езици, които знае, а той знае безброй езици. Свършва след доста време; всяко негово изпълнение трае два часа. После отива до една колона и тъжно се заглежда над главите на хората, които прииждат да разговарят с него. В ръката му пъхват чаша уиски. „Уиски-оруни — благодаря ти, оваути…“ Никой днес не знае къде е Слим Гейлард. Веднъж Дийн сънувал, че лежи на тревата пред някаква калифорнийска болница и че коремът му е издут и посинял, защото ще ражда. А под едно дърво седи Слим Гейлард заедно с група негри. Дийн обръща към него ужасени майчински очи. Слим му казва: „Сега ще мине оруни.“ В оная нощ Дийн се приближи до Гейлард, приближи се до своето божество; Дийн беше убеден, че Слим е божество; повлече крака към него, поклони му се и го покани да седне при нас. „Добре, оруни“ — отвърна Слим; той приемаше всички покани, но никога нямаше гаранция, че ще присъства и духом. Дийн намери маса, купи питиета и остана скован пред Слим. Слим мечтаеше, зареял поглед над главата му. Всеки път, когато Слим произнасяше „оруни“, Дийн отвръщаше с „Да-да!“. Седях между двамата безумци. Нищо не се случваше. За Слим Гейлард целият свят представляваше просто едно огромно оруни.
В оная нощ аз открих и Ламншейд във „Филмор енд Гиъри“. Лампшейд е грамаден мулат, който се появява в музикалните салуни на Фриско по палто, шапка и шал, скача върху подиума и започва да пее; вените на челото му пулсират, той си поема дълбоко въздух и започва да извива протяжен скръбен блус с всеки мускул на душата си. И както пее, вика към хората: „Не бързайте да идете на небето, започнете с газирана вода и свършете с уиски!“ Гласът му гърми над всичко. Той криви лицето си, кълчи се, прави какво ли не. Приближи се до нашата маса, наведе се над нас и каза: „Да!“ А после тръгна, олюлявайки се, към улицата, за да отиде в друг салун. Подир това видях и Кони Джордан, безумец, който пее, размахва бясно ръце, накрая опръсква с пот всички наоколо, рита микрофона и пищи като жена; късно нощем той се появява изтощен в „Дейсънс Нук“, държи чаша алкохол пред себе си и слуша дивите джаз-сешъни, ококорил грамадните си кръгли очи, отпуснал рамене и втренчил мътен поглед в пространството. Никога не съм виждал по-луди музиканти. Във Фриско всеки свири джаз. Там е краят на континента; и никой пет пари не дава за нищо. Така скитахме с Дийн из Сан Франциско, докато получих чека от следващата си стипендия и бях готов да се завърна вкъщи.
музикалните хроники на един немузикален човек 
Вашият коментар