Posted by: Vogoris | 08.01.2012

In memoriam: Алексис Вайсенберг

Алексис Вайсенберг
26.07.1929  –  8.01. 2012

Тази година за пръв път от 26 години нямаше Новогодишен концерт в зала I. Без причини, без обяснения и без протест. Затворен в себе си се върнах към най-силните години на фестивала и първите новогодишни концерти, в които неизменна звезда беше Алексис Вайсенберг. Преди малко научих, че е починал в Швейцария.

Със своя учител Панчо Владигеров през 1941г.

С Панчо Владигеров на вторият фестивал „Софийски музикални седмици“ през 1971. Това е първото връщане на Вайсенберг в България.  Награждават великия пианист с орден „Кирил и Методий“. По късно му дават и званието „Народен артист“, а в по-ново време е обявен за Доктор хонорис кауза на Музикалната академия.

 

Advertisements

Както винаги в първият ден на Новата година имахме щастието да споделим с половината свят радостта от Новогодишния концерт на Виенската филхармония от залата на Мюзикферайн. Диригрнт беше Марис Янсонс, който дирижира концерта и през 2006г. Прекрасно настроение, великолепна програма, паузи с кадри от виена и изящен балет в залите на Белведере от красиви виенски балерини и балетисти, без изключение с руски имена.

За специалното си отношение към този концерт съм разказал ТУК . За това, че за пръв път на 1 януари няма Новогодишен концерт в Зала 1 още не съм готов да пиша. Но ще сложа на тази публикация таг Новогодишен музикален фестивал, за да покажа, че тази година за мен такъв нямаше и самотното предаване от Виена беше нещо като утеха в среда на победилата простотия.

На 1 януари 2013 виенският концерт ще се дирижира от Франц Велсер-Мост.

Като днес си спомням снежната вечер, трябва да е било декември 1988. Навсякъде се коментираше пиесата „Сън“ на Иван Радоев, новия сезон на Народния театър. Казваха била много смела (днес това понятие звучи странно), имало сатирични намеци срещу режима… и хората пускаха връзки за билети, обличаха най-хубавите си дрехи и се тълпяха по пъртината на градската градина за да вкусят ритуално забранения плод.

Тъмна сцена: нощ над гробището на Пордим (роден град  на Иван Радоев).  Излизат двама гробари: Доктора (Наум Шопов) и Анастасий (Велко Кънев). И започват диалог – осъзнато свещенодействие. Играеха като за последно, не разговор, а  песен на Висоцки. Диалог, от който в тъмната зала протича ток. Има един момент, в който става дума за Бог. Докторът спряга нещо от официалната атеистична пропаганда на комунистите. Анастасий го погледна косо с влажния си поглед и му отговори с презрителна насмешка, нещо в духа на „Няма ли да престанете с тия глупости!„.  Залата започваше да аплодира насред представлението, осветителите предвидливо бяха изключили всички лампи освен прожектора на сцената.

Тази смешна дързост не беше малка за времето си – хората излизаха от театъра като след посещение в публичен дом…малко стреснати, някои гузни, но ощастливени. Бяха участвали в нещо вълнуващо и не съвсем редно…

След по-малко от година режимът падна. Вече можеше да се говори без сатира и метафори и да се ръкопляска на светло.  Не беше същото.

Почивай в мир Велко!  Бог ще въздигне от дясната си страна своя Анастасий.  А атеистите ще продължават да ги цакат с топла бира…

Напоследък се забавлявам да издирвам картинки на вещите, които по някакъв начин са белязали миналото ми. Струва ми се, че някогашните предмети имаха свое излъчване и дух, някак си тежаха, за разлика от днешната пластмасова китайска конфекция. Тогава примерно музикалните уредби бяха тежки, с метални кутии, направени за да служат с десетилетия, като че ли имаха физиономия и присъствие в дома… Днес са леки паянтови черупки, които имат едно предимство – ако се развалят ги засилваш без капка милост и жал в кофата за боклук и купуваш следващия рупор…

Ще разкажа за пеещите сандъци, покрай които съм израснал. За моето поколение, музиката беше нещо особено важно. Тя изразяваше идентичност, протест, характер, помагаше в любовни мъки, беше дефцитна стока, понякога и забранена. Аз израснах без собствена стая (не от сиромашия, а по архитектурни причини) и слушалките са били начин да се изолирам от „италианското семейство“: компанията приятелки на майка ми в съседната стая, телевизора на баба ми или телефонните разговори, които баща ми води с чичо ми така, че могат да се чуват и без телефон.

Telefunken (mod.076wk – 1939) – едно от първите неща, които дядо ми е купил като глава на семейство със собствен доход. Като всичко немско от „мрачната епоха на хитлеро-фашизма“ е безкомпромисно качествен. Работи и днес. Кадифеният звук на ламповия усилвател, лекото пукане, когато въртиш скалата, меката светлина на „окото“ … и високият силует на дядо, който отива към кухнята – един от първите ми съзнателни спомени. Този исполин стоеше на почетно място върху скрина в хола. По-късно радиото беше първия урок по география с имената на градовете изписани по скалата…

източник

Грамофон „Респром“ с шаси Supraphon HC07. Един сравнително рядък грамофон. Класическото шаси на предвоенния Супрафон е монтирано на различни грамофони в соц.лагера, вкл. тази ранна серия на Респром, преди българите да развият собствено производство на шасита. Любимата ми музикална техника, която работи и днес на скрина до брачното  ложе (за прах и ужас на госпожата). Ето пълните данни:

Респром 1975/ шаси Tesla-Supraphon HC07/ доза VK4302/ усилвател ЕГСУ73 Корал АD161-AD162/ ОТ Алфа-еднолентови BE-1523 2х4w

До днес това е усилвателят ми с най-чист звуков фон. Има две дървени колони. В летните дни го слагаха на бюрото на баща ми, понеже е в северната стая и аз по цял ден пусках плочи с детски приказки. Имаше един момент от „Спящата красавица“, когато злата вещица се изкикотваше зловещо – него го прескачах, като премествах с ръка рамото . Пусках често и песента на Мими Иванова и Старт за вълка и седемте козлета. Вадех от чекмеджето на татко разни дреболии – част от химикалка, гума кох-и-нор, кламер… и  ги редях по плочата. Беше забавно да как при сблъсък с иглата се чува скръъъъц… После строявах върху плочата пластмасовите си индианци… Плочите естествено приличаха на карта на луната.

Веднъж бях сложил „Патиланско царство“ да се записва на касета. Разбира се на микрофон. Пускам и заминавам да играя на двора. Когато след часове превъртях касетата и прослушах записа, онова което се чу беше:

– Бабо, излизам…туп-туп-туп (стъпки). След това около половин минута говори Стоянка Мутафова (Баба Цоцолана) После говори диктора и стига до момента:

… той врабци е гонил…скръц….той врабци е гонил…скръц…той врабци е гонил….скръц…

и така цяла страна на касетата с „той врабци е гонил…скръц“.

Когато днес реша да се пробвам да въвеждам накакви рационализации с цел мързел, жена ми се смее: „Той врабци е гонил…скръц“

UNITRA МК 122 Малък полски касетофон по лиценз на Томсън. Вероятно на него е записвана касетката на която на 2 – 3 години рецитирам „синигер се женеше за врабчова дъщеря“ и разказвам за Винету и индианците.

„Новото“ радио на дядо. Grundig exportboy 206. Купен от Кореком с някакви случайно попаднали долари. Стоше до леглото му, а лятото го носеше на море. С това радио най-добре се ловяха смущенията от минаващите под нас тролейбуси…фиу-у-у-у–ъ-ъ-ъм-у-пиу–..

Selena  „Кухненското радио“. Стоеше в кухнята, близо до печката и по тази причина беше покрито с дебел слой мазнина, превърната в лак. Никой не го пипаше, защото си беше настроено на „Хоризонт“ и само се включваше и изключваше с едно ключе на кабела. С това радио е свързан травмиращият спомен за студените черни сутрини, когато навън е още нощ, на мен ми се затварят очите за сън, майка ми опява да ям филия с „Крема“, а от радиото дудне „Песен за цар Иван Шишман“ и „България – дела и документи“. Както и онова ужасно петле на детския блок…

По-късно на същото радио слушах нощния блок, докато учех през сесиите. Имах навика да уча нощем между 23:00 и 3:00.

А най-ведрият спомен е за неделя по обяд: Асен Сираков и „12 плюс пляс“, който дъни здраво от кухнята, като фон цвърчат пържоли, които баба ми пържи на тиган, майка ми рендосва зеле, а в хола баща ми дудне, че това радио се чува чак до НДК-то… Вкусно радио беше….

Последният музикален образ от ранното детство е радиото на баба ми в Плевен. Японски транзистор Koyo, модел от 1962г. в кожена калъфка. Стоеше върхо витринката. Баба не слушаше радио. Оттам споменът ми е за ритмичното тракане на настолния часовник, съсед на транзистора.

След музикалните кутии на ранното детство – няколко думи за времето, когато започнаха трепети, мустаци, пъпки и … преход.

Unitra Finezja-1 Полски hi-fi дек по лиценз на Grundig. Много качествена машина с отделна регулация на всеки канал (при запис и просвирване), филтри и какви ли още не чудеса. Аз обаче, с мизерния си тогава акъл не му се кефех, защото не може да се сложи грамофона върху него. Исках Хитачи с дръжка и антена… Е, нема Хитачи!

Спорт-2 Това радио някой го подари на баща ми безнадеждно строшено. Той го поправи и ми го подари (т.е. нарочихме, че ще бъде моето радио). Оказа се, че с вградената си антена и диапазона на скалата е идеално за слушане на „черни станции“. И така, всяка вечер (особено при режим на тока) всички седяхме на тъмно и през ужасните смущения и виене, които апаратурата на „патриотите“ създаваше, долавяхме реплики от „Гласът на Америка“ и „Свободна Европа“… питат-ли-ме дей-зората (инстр.) Аз не вдявах много за какво се говори, но нали бях посветен в страшната тайна – слушах и се чувствах важен…

На 10 ноември 1989 се върнах от рожден ден на съученичка (жълт швепс, торта с розички, ходене по чорапи върху мокет и музка на „Шортс“) към 21ч. Заварих майка ми, отворила широко прозореца към улицата, да слуша „Свободна Европа“. Само ми изшътка… През виенето на заглушителите Румяна Узунова обявяваше, че е паднал най-дълголетният комунистически диктатор… Навън прехвърчаше мокър сняг. По отсрещния тротоар мина подпийнал човек, който викаше „Тошо, Тошо, ти си пе-е-ерас!. По едно време погледна към нас и извика „Христос Воскресе!“

Както вече казах, декът нямаше усилвател (като всеки дек) и го пусках през грамофона, което ми се струваше унизително. Освен това нямах стерео радио, от което да мога да записвам музика на касетки.

Тогава на витрината на музикалния магазин отсреща се появи този Респром 201. Прекарах около 6 месеца всяка вечер на прозореца да го гледам с дядовия армейски бинокъл (разстоянието е около 20 метра, улично осветление нямаше, а витрината светеше като слънце). На Коледа баща ми се появи с два кашона. Душевното ми състояние може най-добре да се опише с цитат от Мечо Пух:

„… Йори не чуваше нищо. Той вадеше и пускаше балона в гърнето, по- щастлив от всякога…“

Това прекрасно творение на късния соц представлява усилвател + добър тунер, и две колони и вади чудесен звук. Още свири прекрасно, само че днес е в кухнята. Правено е от умни и способни хора. Като включих към него грамофона и дека, сложих колоните в два съседни ъгъла и … плочата на DIO „The Last in Line“ (BTA12408)

Unitra – Grundig MK 232  Груди – за него разказах в хипарските спомени и няма да се повтарям.

През 1990 баща ми за пръв път биде допуснат да пътува на Запад – едноседмична командировка в Западна Германия. Тогава децата се деляха на такива, които имат уокмен и всички останали балъци… Казах му, че нищо друго не ща освен уокмен. От това свое първо пътуване зад завесата баща ми донесе една кутия, в която имаше страхотен черен уокмен с УКВ-тунер, две колонки, които се включваха в гнездото за слушалки и два комплекта алкални батерии. Понеже бързо скапвах батериите от превъртане, скоро татко ми направи изправител и вече бижуто свиреше на ток. Нямам го на снимка. Най-хубавото беше, че като подредиш касетофона и двете колони острани изглеждаше като уредба – бонзай. Тогава се появи благословеното пиратство, купих си стотина касетки с музика от 60-те до 80-те и ги слушах докато четях в. Ритъм…и Карл Май

Дойде демократизацията, после демокрацията, по магазините започнаха да се появяват „корекомски“ стоки. Под колоните на пл Гарибалди имаше един  голям магазин, към който се слизаше по стълби. (Днес там има офис на Токуда Банк.) Там видях една страхотна уредба Самсунг. Изглеждаше досущ като у някой баровец, или от страница на Квеле…

Габровски скътаните ми пари от суровакане за послените 10-тина години почти докарваха астронимическата цена на нещото. След няколко седмици мрънкане, няколко шестици в училище и други подобни мерзости изнудих семейството да додаде до необходимата сума и в една зимна привечер с баща ми прекарахме колата до площада и пренесохме три големи кашона в багажника.

Samsung SCM7800 Вече имах всички екстри – двукасетъчен дек с опция за бързо записване, усилвател с еквалайзер, дигитален тунер, лазарен грамофон (демек СД), две талашитени трилентови колони, грамофон с автоматично рамо, дистанционно, часовник с будилник и таймер…

Всичко беше прекрасно и хармонично, докато една от фирмите за таксите не започна да използва за станциите си някаква честота, която активираше таймер-функцията на уредбата и както си спиш в 3 ч. през нощта изведнъж до главата ти гръмват 120 дб:

– Абе баце, виде ли ги Локото как осраха пейзажа, да …. ба…“ Намерих му цаката – жак за слушалки. Ха сега викайте!

След две години безупречна служба СД-то се повреди. В сервиза казаха, че не може да се поправи, трябва да се смени цялото чекмедже заедно с главата. Смениха го. И пак настана радост, Manowar , Europe и други работи.

След две – три години пак се развали… имаше вече какви ли не сапунерки из къщи, които вършеха работа…така че уредбата и я използвах за касети и радио.

Миналото лято обаче, ненадейно реших, че ще опитам да поправя тази уредба, и само ако няма начин, тогава ще купувам нова. Занесох я в сервиз. Беше терсене да намерят глава и чекмедже (както обикновено) за нещо, модел 1991, но взеха че успяха. Стоплиха ми сърцето…. 100 лв.

… преди месец обаче, пущината пак започна да прескача. Уредбата е връстник на прехода, тъст ми и направи специален шкаф и сега на нея слушам грамофон в хола.

Posted by: Vogoris | 14.12.2011

Дорз – Зажги вo мне огонь

Видях из мрежата, че по случай РД на Джим днешните млади са организирали танцувална вечеринка – почерпушка в памет на the Doors и ми стана мило.  В гимназията бях напълно изкукуригал по тази група, имах дълга къдрава коса и се носех с фланелка с Джим Морисън под бархетната риза шотландско каре. Всъщност групата беше единствената, която считах достойна да я нося на фасона си. Из гимназията вероятно все още някъде стои надпис Borrison… Странстванията ми в Париж се израждаха в поклонения в Pere Lachaise и пълна колекция картички от гроба на Джим + (срам не срам) стъклена кутийка с пръст от мястото. Излишно е да казвам, че гледах всяка прожекция на the Doors на Оливър Стоун на всеки Рок филм фест… всъщност тези фестивали са важна тема за някой път…

За духа на епохата съм писал по-подробно ТУК>>

Сега иде реч за плочата, която любезният ми братовчед донесе от Москва.  Разбира се имах всичко на групата на касети, но плочата си е плоча:

Мелодия С60 26467 300
Архив популярной музыки N1
Дорз
Зажги во мне огонь

 

1. Hope /1988/
2. You left me Bossa nova /1998/
3. Nine sieves are sieving – folk song /1985/
4. Autumn /1981/
5. The last camel! /2000/
6. Go away! /2000/
7. Sunset – sunrise /1976/
8. Pieta /1998/
9. Tangle /1997/
10. At the last moment / 1998/
11. Grow up , Pine tree – folk song /1995/
12. Suspicions /1988/
13. Herbie rock /2001/

Една топла вечер в самия край на август 2005 с бъдещата ми жена се разходжахме (както всяка година по това време) из стария град. Тълпите се бяха прибрали по стаи и кръчми, по пустите улички крякаха щурци и лениво притичваха котки, а големи нощни пеперуди нервно се блъскаха в лампите. От една врата струеше топла оранжева светлина и звучеше The Girl of Ipanema. В Арт клуб Мишел свиреха Симеон Щерев – Банана  и Антони Дончев. Свободни места нямаше, но на стълбите стъпала бол… седнахме, взехме по бира, платихме по 3 лв. вход и потънахме… Изживяването от живо изпълнение на на Банана и Дончев в топла нощ с уюта на пълния със спомени Созопол…  Банана лично ни  надписа новия си диск: На Марина и Борис с най-добри чувства! Симеон, Созопол 05. Симено Щерев, флейтата на Джаз Фокус-65 ми се усмихва и ми пише на малко име…Една от вечерите, които ти стават template  за приятен спомен за цял живот.

На следващата година се оженихме и няколко години пропускахме Созопол.  През 2011, в средата на юли, към 23ч. вечерта минавахме край Мишел, влачейки за ръце полу-заспалите си 3-годишни деца. От вратата струеше топла оранжева светлина, а над асмите на улица „Аполония“ се носеше The Girl from Ipanema.  Свиреха Симеон Щерев – Банана и Антони Дончев… deja vu. Истинско. Поущипах се и на пръсти вкарах едно по едно двете деца и им показах  музикантите… Направих снимки. Като се прибрахме в стаята приспахме децата, наляхме по джин-тоник и пуснах диска. В краката ни леко пльоскаше морето.

Квартет „ДЖАЗ ФОКУС-65”
Концерт в зала „България”
Февруари 1968 год.

„Балкантон” моно ВТА 1098

Страна 1:
1.Чарли Паркър-„Били”С Бонс”
2.Милчо Левиев-„Понеделник-сутрин”
3.Ленън-Левиев-„Вчера”

Страна 2:
4.Милчо Левиев-„Блус в 12”
5.Дж.Завинол-„Среднощно настроение”

Милчо Левиев-Пиано
Симеон Щерев-флейта
Любомир Мицов-контрабас
Петър Славов-ударни

http://www.multiupload.com/CWMWKG8FM0

 

СИМЕОН ЩЕРЕВ КВАРТЕТ
ВТА 2128 Балкантон стерео 1977г.

Страна А:
1.На Чарлз Ллойд(М.Станчев)
2.Залез-Изгрев(С.Щерев)
3.Народна песен за контрабас(Стенли Кларк)

Страна В:
1.Господин мишокът(Чик Кърия)
2.Спомен(С.Щерев)
3.Слънчев лъч(М.Станчев)

Симеон Щерев-Квартет:

Симеон Щерев-флейта
Петър Славов-ударни
Теодосий Стойков-бас
Марио Станчев-пиано

01.  On Charles Lloyd  9:39     
02.  Sunset – Sunrise  6:15     
03.  Bass Folksong  2:46     
04.  Senor Mouse  5:23     
05.  Memory  7:56     
06.  Sunbeam  7:30   

Simeon Shterev – flute
Peter Slavov – drums
Theodossi Stoykov – bass
Mario Stanchev – acoustic & electric piano

http://www.multiupload.com/QLMGI9MKAW
източник

Posted by: Vogoris | 10.12.2011

Рок филм фест 1993/4

Лятото на 1993 Стефан Китанов направи истинска революция в музиката и киното – организира незабравимия първи РОК ФИЛМ ФЕСТ. В продължение на може би две седмици в Дома на киното се показваха пропуснатите от българските рокаджии филми от последните 30 години. Филмите на ранния рокендрол, филмите на хипи поколението, филмите на хард-рока от 70-те.. филмите, които напълно безпричинно бяха забранявани, за които бяхме слушали и чиито черно-бели снимки купувахме от стрелбищата сега се въртяха пред нас в цвят и звук. Беше горешо лято, а по стълбите на Дома на киното Кита организира закъснелия български Уудсток – тъжно закъсняла възторжена емоция на  едно голямо поколение между 15 и 40 годишни.  На следващата година фестивалът се повтори. После промени формата си.

Тези два Рок филм феста ще си останат история. Затрил съм програмите с историята, състава и снимки от всеки филм, но тук поне ще изредя онези ленти, които са ми направили най-силно впечатление:

Doors

Керванът Медисин бaл (или „Дошли сме за дъщерите ви)

Уудсток

Абсолвентът (Simon & Garfunkel)

Quadrophenia (the Who)

Коса / Hair

Волният ездач / Easy Rider

200 мотела (Франк Запа)

Песента остава същата / The Song Remains the Same (Led Zeppelin)

Плешивото куче

Томи (the Who)

Исус Христос – Sуперзвезда / Jesus Christ – Superstar

Последният концерт на Крийм /

Backbeat

La Bamba

Музиката, която правиш / The Music that you do

Би трябвало да се напише есе, преливащо от ерудиция есе за моралното, физическото и естетическото въздействие на Форд, модел Т, върху американския народ. Две поколения американци знаеха повече неща за фордовите акумулатори, отколкото за човешкия зародиш, повече за планетната система на скоростите, отколкото за слънчевата система от планети. С модел Т изчезна част от схващането за частна собственост. Клещите престанаха да съществуват като частно притежание, а помпата принадлежеше на последния, който е сложил ръка върху нея. Повечето деца от този период биваха зачевани в модел Т и немалко от тях се раждаха в него. Англосаксонската максима за дома[9] тъй се изкълчи, че оттогава въобще не можа да се възстанови в първоначалния си вид.

Със задницата напред камиончето се затътри упорито нагоре по хълма, премина кръстовището със страничния път „Джек Пийк“ и тъкмо заизкачва последната и най-голяма стръмнина, диханието на мотора изведнъж секна, той захълца и се задави. И когато моторът спря, диханието му напълно се изгуби.

— Какво има? — попита Мак.

— Май че е в карбуратора — каза Гей. Машината съскаше и цвъртеше от горещина, а струйката пара, която подскачаше над отвора на радиатора, ръмжеше като алигатор.

Карбураторът на модел Т е просто устроен, но за да работи, нуждае се от всичките си части. В него има една игла, която с върха си трябва да влиза в съответното отверстие, иначе карбураторът не може да работи.

Гей държеше иглата в ръка — върхът й бе счупен.

— Как, по дяволите, мислиш, че е станало това? — попита той.

— Магия — рече Мак. — Чиста магия! Можеш ли я поправи?

— Не, дявол да я вземе! — каза Гей. — Трябва нова.

— Колко струва?

— Долар, ако купиш нова, четвърт долар на старо.

— Имаш ли един долар? — запита Мак.

— Да, хем няма да ми трябва.

— Добре тогава, върви и се връщай колкото можещ по-бързо, чу ли? Ние ще те чакаме тук.

— И без това не можете да избягате без карбуратора — каза Гей, излезе на пътя и вдигна ръка. Отминаха го три автомобила, но четвъртият го взе. Момчетата забелязаха, че се качва в колата, която изчезва по надолнището. И цели сто и осемдесет дни те повече никакъв не го видяха…

Целият текст в Читанка>>

« Newer Posts - Older Posts »

Категории