Posted by: Vogoris | 26.12.2001

Димитър Коруджиев

Димитър Коруджиев е роден в София на 26.12.1941 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор в сп. „Пламък“ и „Съвременник“, в. „Народна култура“, изд. „Български писател“. Автор е на повече от 25 книги – сборници с разкази и есета, романи за възрастни и за деца, сред тях „Подозрението“ (1977), „Градината с косовете“ (1983), „Домът на Алма“ (1986), „Фантазия за Сашо Сладура“, „Християнската свобода“, “1989”. Общественик, един от основателите на СДС, член на НСРТ (1997-2001), председател на Движение „Християнско възраждане“. Носител на редица литературни награди; превеждан на различни езици.

* * *

 
СЪПРОТИВАТА НА ДУХА

 
Банално е да се повтаря, че сме мафиотска страна. Част от върхушката ни е оплетена в тъмни дела, свързани и с подземния свят; хора от всички власти, включително четвъртата, банкери, висши пазители на реда и т. н. Усещането е, че стоим пред непробиваема стена. Хвърлените камъни на възмущението потъват без звук. Ако викаш много, ще те оклеветят. Ако говориш за морал, ще те направят смешен. Мафиотската среда налага своите „ценности“, променя човешкото съзнание, за да харесваме онова, което ни унищожава.
Казаха ми, че по някоя от телевизиите запитали десет деца: „Кои са звездите на България?“ „Фолкпевиците…“ – отговорили девет от тях. Учителите им са жертви на всекидневно унижение, съсловието гръбнак, което крепи душата на България. Свръхквалифицирани професори взимат по три лева за лекция и правят страхливо път на свирепи бодигардове, бдящи над светилата на мутренско-чалгаджийската цивилизация. Духът и възпитанието са натикани в ъгъла, отделено им е едно парцаливо кътче. Спектакълът, заложил на ниските инстинкти, шества всепобедно. Не вярвам цели девет от десетте семейства, където са отраснали децата, да са поклонници на чалгата. Пет-шест, възможно е. Другите се предават. Отказват се от най-великото човешко задължение – борбата за душите на потомците си. Къде тогава е надеждата?
В десетото дете.
Това не е толкова малко, колкото можем да помислим. Бог бе казал: „Ще спася Содом, ако намеря в него десет праведници.“ Нищо не очертава по-добре значението на онова, което обединяваме с думите „съпротива на духа“.
Да си представим, че сме в град, опасан с пет последователни крепостни стени. Армията на разложението вече е превзела четири от тях. Чалгата гърми вулгарно, стреля се, пликовете с подкупи сами влизат във външни и вътрешни джобове, децата се прехласват по престъпниците; пороят от лъжи и демагогия тече, изсичат се околните гори, измислят се проекти за милиарди, за грамадно крадене, разни типове крещят, че в страната няма свобода, защото таксите, които те събират, нарастват двойно, а не тройно, телевизиите зоват „още една игра за пари, още една, още една, пари, пари, пари…“. Смачканите хора гледат и безпомощно си казват: „Виж ти, от цялата работа какво излезе…“
Ала петата стена е все още непревзета. В малкото пространство, което огражда, живее и десетото дете. Всичко зависи от защитата й. Ако падне, нашествието ще ни залее. Чувството за естетика, което отмерва красивото и грозното, вдъхновяващото и омерзителното за душата, дълбочината и порядъка на духовния живот, наследените представи за човешка нравственост, ще потъне в тържествуващия хаос. Несъгласните ще заприличат на седмото, осмото и деветото семейство. Те ще предадат децата си и ще повтарят: „По-добре за тях е да са като всички.“
Тук „праведници“ е условна дума. Онзи цитат просто ни казва: нищо в този свят не е обречено, докато го отстоява макар и един човек. Всеки от нас може да бъде този човек. Не мисля, че съпротивата на духа означава непременно гражданска активност. Формите й са различни. При комунизма опазвахме душите си с гражданска неактивност, с неучастие, с непроизнасяне на нито една партийна дума, с неръкопляскане, с мълчаливо противопоставяне, с неподдаване на пропагандната атака. Героизъм нямаше, но и не бяхме се предали. Когато се посяга върху твоята душа, върху душата на детето ти, когато хората около теб вдигат ръце един по един, борбата ти не е само лична. Нищо, че се води в твоя дом. Такъв, какъвто си, трябва да те има, за да не потъне цялата духовност на твоя народ като „Титаник“. Трябва да покажеш с поведението си – не с думи – на своето дете как се върви срещу течението. Да оцелееш вътрешно под грохота на циничния купон, в дома ти да звучи прекрасна музика, да не забравяш старомодната вежливост, да имаш свои културни и съвсем лични занимания, да презираш дебелащината и безпардонността…
Как е възможно, питахме се някога, да се роди тъпата комунистическа фразеология, след като са живели вече на тази земя Данте и Гьоте, Моцарт и Бах, Рембранд и Микеланджело, сонм велики духове, създали европейската култура? Как е възможно, питаме се сега, да се раждат все нови форми на масово опростачване на хората? Който се чувства, макар и най-скромен наследник на голямата християнска цивилизация, от която произлизаме, би трябвало да следва нейните традиции. Да пази вечните морални устои на народа си. Когато духът ни съпротивлява на примитивното и пошлото, изпълняваме най-важния свой дълг – опазваме в себе си света.

(в-к Сега, декември 2005г.)

* * *

 
ДРУГОТО ГОВОРЕНЕ

Скромните и чисти думи се забравят, ценностите излизат от живота и се превръщат в абстракция. И ако някой ни напомни важните неща – почитай майка си и баща си, отделяй много време за децата си, бъди верен на жена си, не предавай приятелите си, отнасяй се със своите колеги като с хора, попаднали в живота ти с промисъл, а не случайно, не отвръщай със зло на злото, за да не го умножаваш до безкрай и да не се уподоби на този, който те е оскърбил, не поставяй себе си над другите, откривай чудото във всяка душа, знай, че оня, пред когото си в момента, е най-важният човек в света, не затваряй очи пред болката на другите, подай ръка, за да я получиш и ти, извисявай се в страданието, вместо да ругаеш и да хленчиш, не се гордей с банковите си сметки и с колите си и с всички временни неща, защото могат да ти се отнемат всеки миг, разбери, че грехът е болест и само единението с висшето добро прави душата ни свободна – и от него, и от всяка земна власт, не прехвърляй вината си на другите, бъди отговорен за всяка своя дума и постъпка, помни, че егоизмът – кой е като мен, искам всичко да имам, искам да живея за свое удоволствие – ще те лиши от обичта, топлотата и съчувствието на близки хора и преуспял или не, ще си сам… какво ще стане, ако чуем такива думи, но не произнесени с ирония, а с проста вяра? В едно царство на цинизма? Ще се огледаме  като излезли от тресавище,  като някой, който преоткрива света. Цялото това знание е в нас, то не е погубено. Само тъмните развихрили се страсти, обхванали живота, потопяват спомена за него.
Тъй се случи с нашата непретенциозна книга, която не е проповед, а вплитане на духовно знание в самата тъкан на съществуването ни, дори на ежедневието.
Животът ни е беден и непълноценен, ако не се основава върху ясни ценности. И всеки път, когато съобразяваме постъпките си с тях, даже в свой ущърб, ние сме удовлетворени. Едно удовлетворение от високо качество, по-високо от онова, което носят придобивките, което носи успехът, тъй като печелим себе си.
Жаждата по другото говорене никога няма да престане, както и да се подиграват с него. И причината не е трудна за откриване. Циничното отношение към живота се демонстрира и приема от мнозина не защото им е наистина присъщо, а от отчаяние. Заради изгубената вяра, че нещо добро още може да се случи.

Самите хора се учудват днес на собствената си апатия, на собственото си несъпротивление на злото, без да си дават ясна сметка колко систематично ги лишава от ценности криминалният морал. А този опит да убиеш човешката душа е по-страшен от всеки грабеж. За щастие, само опит – до пробуждането. Помним 18 ноември 89-а, първия опозиционен митинг. Очаквахме да излязат 500 души, дойдоха 150 хиляди…
Сега има нещо по-важно от митингите. За тях пулсираше велика надежда, която успяха да убият. Сега е нужно да се говори тихо и настойчиво: „Покажи, че можеш всеки ден да вървиш срещу течението. Това има огромно значение.“ Вече не е нужно да ходиш гол по улиците или да боядисваш косата си в синьо, за да си различен. Вече е различен онзи, който открито говори и постъпва тъй, като че ли живее в нормална страна, където се ценят доброто семейство, лоялността и честността, солидарността със слабия и всички спасителни неща… Сега е времето на духовната борба.
Не мислим нормално от 60 години. Не живеем според съвестта си. Съвест? Ето думата, от която трябва да тръгнем.

(в-к Сега, юли 2006г.)

 
* * *

КРИМИНАЛНИЯТ МОРАЛ
Великият руски мъченик и писател Варлам Шаламов, изкарал 20 години в сибирските концлагери на Сталин, казва: не са толкова страшни побоите, гладът, работата при минус 50 градуса и даже смъртта. Най-страшно е, когато моралът на криминалните се превърне в общ морал. Тогава всичко губи смисъл. Криминалните, винаги поставяни за надзиратели, пребиват политическите, отнемат редките колети, дрехите им, дават им по цигара или филийка хляб срещу робство. Представите им за чест са били такива, че мисълта дори за някаква почтеност им се виждала извратена, отвратителна. А жертвите приемали морала на палачите като единствено възможен и се спасявали с унижение,  изключващо човешкото достойнство
Примерът е, разбира се, драстичен. Но кой не би признал, че се отнася в някаква степен за България, такава, каквато е в момента? Моралът на безчестието, езикът на безчестието господстват. Колко още време ще измине, докато се превърнат в общ морал и общ език?
Криминалният морал е съществувал винаги. Извратеното мислене е господствало в Содом и Гомор. Но цивилизацията ги е принудила да се крият и маскират, тя ги е ограничавала. Цивилизацията е състояние на общество, което изгражда и твори върху основата на непреходни и нормални стойности. Нормално е онова, което задържа разрухата и хаоса, отрича лъжата.
Комунизмът беше царство на лъжата. Зад светлите лозунги се криеха общественото разделение на касти, властническият грабеж, демагогията, потисничеството, страхът. Подозрителността към всеки друг човек. Такова е изкуственото общество. Ала не сме и предполагали докъде ще стигне човешкото безсрамие. Няма принципни разлики между скритата и откритата власт на криминалния морал. Но преминаването от едната към другата в държава с претенции за независими институции е шокиращо. Сега разбрахме, че и в криминалния морал има някакъв стремеж за отхвърляне на лицемерието. Има жажда за открито себелюбуване и гордост, за открито предизвикване на възхищение. Скритата власт не го задоволява. Той действително желае всички да приемат неговите норми и да говорят неговия език. Но за да стане това, страхът от себеразкриване трябва да е изчезнал. Трябва да е ясно, че обществото е така привикнало с криминалния морал, толкова е уморено и немислещо, та и най-циничното самодоволство му изглежда вече проява на мъжественост, а всички предателства, грабежи и безчестия – похвална ловкост. Вече можеш да изкараш целия мрак от душата си на светло без „собствени задръжки“. Психолозите знаят,  перверзията е много по-възбуждаща не когато се извършва в тъмна стая, а на улицата, пред стъписаното и мълчащо множество. Това е мечтаното и рядко постигано време на криминалния морал, времето на неговата „свобода“.
Политикът, който заяви пред нацията, че е в центъра на обръча от фирми, на които дава и от които получава… Наистина не бяхме чували по-самодоволно и цинично признание за политическа корупция, и то… в навечерието на изборния ден. Какво се случи? Човекът бе похвален за искреността си. Защо трябвало тези неща повече да се крият? И взе 10 процента на изборите. В нормална страна не би получил 10 гласа.
Някой не може да обясни къде са отишли 150 милиона лева, предназначени за нещастниците, пострадали от наводненията. Срам? Поне едно изчервяване „за пред хората“? Глупости. Смях, пози, пренебрежение, контраобвинения в стил „а вие защо биете негрите“. Цинична гордост. Чувство за неуязвимост. Просто лека разновидност на езика на криминалния морал. Школа…
Какво е това? Има една точна дума – разложение. Криминалният морал „освобождава“ всичко друго, което е лишено от задръжки, всяка извратеност. От известно време един чалга певец занимава хората със задника си, опитите си да забременее и своите перверзии. Сляп е онзи, които не вижда връзката между тези неща.
Това не е обикновено порно,  а превръщане на живота в порно.
Ала откак свят светува, разложението е било знак за приближаване на края. Срещам много хора, които се питат какво всъщност ни остава. Не се ли разпадаме на самотни групи и самотни индивиди, сбъркани, вкопчени отчаяно в семейни ценности, в „овехтяващи“ традиции и голяма маса хора, която ръкопляска на падението?
Ние се борехме за друга свобода. За свобода на мисълта и на идеите, на културата, на вярата, на гражданското действие, за истински човешки отношения, за възраждане на изгубената връзка с предците. Борехме се за човешкото достойнство, за общество, в което всеки представлява ценност, общество, което позволява всичко, освен престъпването на закона и гаврата с душите на децата ни. Сега се питаме, имаше ли такива години.

(В-к Сега, юни 2006г.)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: