музикалните хроники на един немузикален човек

Много много отдавна, някъде около тригодишната ми възраст, майка ми ме научи да казвам „Джакомо Пучини е велик италиански композитор”. Аз завалях това изречение като латерничка и единственото, което разбирах от него беше, че някой си е починал. Скоро след това големият ми братовчед лукаво ме научи да повтарям, че „Киро Миланов е велик български футболист”.  Оттогава за мен Джакомо Пучини и Киро Миланов са неразривно свързани като Кирил и Методий.

Няколко години по-късно, по телевизията даваха Винету с Пиер Брис. Месеци наред уплътнявах цялото си време да препускам върху импровизиран кон от столове покрити с одеяло и да влача скалпираните кукли на братовчедка ми зад коня, издавайки страховити крясъци. На един 31 декември вдигането на шум ми бе рязко и строго забранено и трябваше да стоя като мушица докато разнежената ми майка гледа  по телевизията „Casta Diva” из пищно филмираната „Норма“  от Белини. От историята на САЩ знаем за няколковековните безплодни усилия да се цивилизова коренното население на Америка. Майка ми също не сполучи със своя ресорен индианец и … постъпи почти като бледоликите оттатък окена (спомняте ли си сабото Romika?)

На 25 май 1984г. на крехката 7-годишна възраст, за да не ми липсват първите 7 години  бидох заведен на опера. Атила от Верди, с Гена Димитрова и Никола Гюзелев. Облякоха ме в бяла риза, черно болеро, тъмносин панталон с ръб и джувка вместо папионка. Идеалното зализано дете-отличник, което на човек му идва да бутне в локва. Проведохме кратък спор за мястото на капсовия пистолет в операта и стигнахме до споразумение, по време на представлението да стои в чантата на мама, а тя да ми даде като залог театралния си бинокъл. Най-после излязохме на улицата. Около  мен се кипреха гордата ми майка, два броя баби с капели, а баща ми предпазливо вървеше няколко крачки назад, готов да отрече връзка с нас при първия срив на системата. Оживи се чак накрая, за да  се изсмее на въпроса ми на кого е паметника пред Операта. Не бил  „великият италиански композитор Джакомо Пучини”, а Стамболийски – водач на земеделците, а каква е връзката му с операта да съм питал баба си Марче, която е най-близко до аграрната проблематика (понеже са и  национализирали наследствената земя и все още има 900 кв.м.  лозе „за лично ползване”). Тогава не разбрах сарказма.

В операта беше като в Мъпет шоу: червени килими, кристални огледала, мрамор, гардероб за дрехите, плюшена завеса, голяма шарена програма, оживление, огромни полилеи… Срещнахме няколко приятелски семейства и с румени уши изслушах от тях как вече съм голям човек. Аз разбира се очаквах с нетърпение обещаните войници с мечове и копия на сцената, както и майка да ми даде бинокъла си. Представлението ми беше скучно, но не чак колкото нивото на река Дунав в сантиметри. Приповдигнатото чувство на важност от факта, че присъстваш на „нещо за големи”, красивата атмосфера и празнично облечените хора поддържаха духа ми по време на арията  на Одабела.  И така,  първите ми седем години не бяха напълно изтървани…

На десет години бях на първия Празничен новогодишен концерт в зала 1 и оттогава май че не го пропуснах. Както и обедния концерт от Виена по Евровизия преди това.

У дома в хола има една двуетажна ратанова кошница за списания, в която стояха грамофонните плочи, а под тях след всеки концерт или опера оставяхме програмата от представлението. Наскоро осъзнах, че за тридесетина години се е натрупала твърде интересна сбирка – хроника на културния афиш от последните години на соца, ентусиазма на демократичните промени и днешния богат репертуар.
Реших да представя ретроспективно тези събития по няколко причини.

Във времето на диктатура на пролетариата, една от възможностите да запазиш достойнството си беше тактиката на пълното неучастие. Неучастието в партията им, в манифестациите им, в съботниците им, в ОФ-беседите им и останалите им пошли лъжи. Разбира се, когато това е възможно, без да рискуваш сигурността на семейството си. В онова време на фалш, интелигентните хора (не казвам „интелектуалците”) си изграждаха свой затворен свят,  паралелна реалност, която съществуваше успоредно с официалната. Книгите, футбола (Левски), вечерните емисии на „черните радиостанции”, първенствата по художествена гимнастика, някое по-смело театрално представление („Сън” на Ив. Радоев) и първите предавания от ерата на „Гластността” по руската телевизия бяха мощни отдушници на енергията и емоцията на неучастващия  градски човек.
Класическата музика беше много силен такъв обществен отдушник. В България имаше вече едно добро ниво на симфонична и оперна музика, поддържано живо от успелите по световните сцени български гласове, които се завръщаха по няколко пъти в годината. Нямаше как да ги отхвърлят, би било гротескно. Огромната част от „недоубитата буржоазия” – хората от стари градски семейства буквално живееха в зала „България” и попиваха всеки концерт, който след това се обсъждаше със седмици по гости и в компания (тогава политика нямаше). 
Днес, след 20 години опити за скъсване със соца, струва ми се започваме да проумяваме една своя заблуда. Оказа се, че обратното на комунизма не е демокрацията. Обратното на комунизма е културата.
Културата не като досадна дума в речника на вечно недоволни „интелектуалци” – орденоносци, а като начин на живот на гражданския тип човек.
Днес имаме и демокрация, и свобода на словото и пазарна икономика, но ни брули същата жестока диктатура на пролетариата, този път през продуктите на масовата простотия, диктувана от пазара. Комунизмът е еманация на простотията, а културата е нейната антитеза.

През последния четвърт век софийската симфонична и оперна аудитория  преживяха първокласни концерти, за които си струва да има историческа памет. Най-малкото, за да може някой читател на този блог да си ги припомни, да си каже „и аз бях там, много хубаво беше” и да изпита радост.  А не е като да няма за какво да си спомним с радост.  Два пъти сме гледали Караян два пъти сме слушали Миланската скала, Шведския кралски балет, дори Хосе Карерас е пял в НДК като изгряваща звезда…

От повечето концерти, за които ще спомена не си спомням самата музика. Спомням си вълнението от очакването и  подготовката, суматохата, емоцията по време изпълнението и аплаузите накрая, коментарите след концерта и уюта на семейно-приятелската среда

На последно място, самото графично оформление на програмите е историческо свидетелство за духа на времето.

Защо пък немузикален? Нито родителите ми, нито аз, нито наскоро включилата се в джаза благоверна някога сме учили какъвто и да е музикален инструмент (ако не се брои че баща ми може да изкара на устна хармоника интродукцията на Blue Canari). Не съм бил от онези деца, които са ходели на солфеж, докато другите са стреляли с фунийки по котките. Докато те ходеха на солфеж, аз стрелях с фунийки.  Не съм и от тези префърцунени люде, които с немски акцент ще ви кажат, че „Седмата на Брукнер не мога да я слушам в различно изпълнение освен на Филаделфийската филхармония с Шарл Дютоа. При всички други ми-мажора ми стои някак неестествено…” Причината е че не знам немски и не съм 100% сигурен какво е ми-мажор. Иначе с маестро Дютоа мога да си говоря на родния му език.
Не съм меломан, нито музикален маниак. Обичам музиката, но тя е само едно от многото хубави неща в съзнателния ми живот, нещо съвсем естествено, като яденето и четенето. Така че нямам самочувствието да се нарека музикален човек.