За мен

Много много отдавна, някъде около тригодишната ми възраст, майка ми ме научи да казвам „Джакомо Пучини е велик италиански композитор”. Аз завалях това изречение като латерничка и единственото, което разбирах от него беше, че някой си е починал. Скоро след това големият ми братовчед лукаво ме научи да повтарям, че „Киро Миланов е велик български футболист”.  Оттогава за мен Джакомо Пучини и Киро Миланов са неразривно свързани като Кирил и Методий.

Няколко години по-късно, по телевизията даваха Винету с Пиер Брис. Месеци наред уплътнявах цялото си време да препускам върху импровизиран кон от столове покрити с одеяло и да влача скалпираните кукли на братовчедка ми зад коня, издавайки страховити крясъци. На един 31 декември вдигането на шум ми бе рязко и строго забранено и трябваше да стоя като мушица докато разнежената ми майка гледа  по телевизията „Casta Diva” из пищно филмираната „Норма“  от Белини. От историята на САЩ знаем за няколковековните безплодни усилия да се цивилизова коренното население на Америка. Майка ми също не сполучи със своя ресорен индианец и … постъпи почти като бледоликите оттатък окена (спомняте ли си сабото Romika?)

На 25 май 1984г. на крехката 7-годишна възраст, за да не ми липсват първите 7 години  бидох заведен на опера. Атила от Верди, с Гена Димитрова и Никола Гюзелев. Облякоха ме в бяла риза, черно болеро, тъмносин панталон с ръб и джувка вместо папионка. Идеалното зализано дете-отличник, което на човек му идва да бутне в локва. Проведохме кратък спор за мястото на капсовия пистолет в операта и стигнахме до споразумение, по време на представлението да стои в чантата на мама, а тя да ми даде като залог театралния си бинокъл. Най-после излязохме на улицата. Около  мен се кипреха гордата ми майка, два броя баби с капели, а баща ми предпазливо вървеше няколко крачки назад, готов да отрече връзка с нас при първия срив на системата. Оживи се чак накрая, за да  се изсмее на въпроса ми на кого е паметника пред Операта. Не бил  „великият италиански композитор Джакомо Пучини”, а Стамболийски – водач на земеделците, а каква е връзката му с операта да съм питал баба си Марче, която е най-близко до аграрната проблематика (понеже са и  национализирали наследствената земя и все още има 900 кв.м.  лозе „за лично ползване”). Тогава не разбрах сарказма.


В операта беше като в Мъпет шоу: червени килими, кристални огледала, мрамор, гардероб за дрехите, плюшена завеса, голяма шарена програма, оживление, огромни полилеи… Срещнахме няколко приятелски семейства и с румени уши изслушах от тях как вече съм голям човек. Аз разбира се очаквах с нетърпение обещаните войници с мечове и копия на сцената, както и майка да ми даде бинокъла си. Представлението ми беше скучно, но не чак колкото нивото на река Дунав в сантиметри. Приповдигнатото чувство на важност от факта, че присъстваш на „нещо за големи”, красивата атмосфера и празнично облечените хора поддържаха духа ми по време на арията  на Одабела.  И така,  първите ми седем години не бяха напълно изтървани…

На десет години бях на първия Празничен новогодишен концерт в зала 1 и оттогава май че не го пропуснах. Както и обедния концерт от Виена по Евровизия преди това.

У дома в хола има една двуетажна ратанова кошница за списания, в която стояха грамофонните плочи, а под тях след всеки концерт или опера оставяхме програмата от представлението. Наскоро осъзнах, че за тридесетина години се е натрупала твърде интересна сбирка – хроника на културния афиш от последните години на соца, ентусиазма на демократичните промени и днешния богат репертуар.
Реших да представя ретроспективно тези събития по няколко причини.

Във времето на диктатура на пролетариата, една от възможностите да запазиш достойнството си беше тактиката на пълното неучастие. Неучастието в партията им, в манифестациите им, в съботниците им, в ОФ-беседите им и останалите им пошли лъжи. Разбира се, когато това е възможно, без да рискуваш сигурността на семейството си. В онова време на фалш, интелигентните хора (не казвам „интелектуалците”) си изграждаха свой затворен свят,  паралелна реалност, която съществуваше успоредно с официалната. Книгите, футбола (Левски), вечерните емисии на „черните радиостанции”, първенствата по художествена гимнастика, някое по-смело театрално представление („Сън” на Ив. Радоев) и първите предавания от ерата на „Гластността” по руската телевизия бяха мощни отдушници на енергията и емоцията на неучастващия  градски човек.
Класическата музика беше много силен такъв обществен отдушник. В България имаше вече едно добро ниво на симфонична и оперна музика, поддържано живо от успелите по световните сцени български гласове, които се завръщаха по няколко пъти в годината. Нямаше как да ги отхвърлят, би било гротескно. Огромната част от „недоубитата буржоазия” – хората от стари градски семейства буквално живееха в зала „България” и попиваха всеки концерт, който след това се обсъждаше със седмици по гости и в компания (тогава политика нямаше). 
Днес, след 20 години опити за скъсване със соца, струва ми се започваме да проумяваме една своя заблуда. Оказа се, че обратното на комунизма не е демокрацията. Обратното на комунизма е културата.
Културата не като досадна дума в речника на вечно недоволни „интелектуалци” – орденоносци, а като начин на живот на гражданския тип човек.
Днес имаме и демокрация, и свобода на словото и пазарна икономика, но ни брули същата жестока диктатура на пролетариата, този път през продуктите на масовата простотия, диктувана от пазара. Комунизмът е еманация на простотията, а културата е нейната антитеза.

През последния четвърт век софийската симфонична и оперна аудитория  преживяха първокласни концерти, за които си струва да има историческа памет. Най-малкото, за да може някой читател на този блог да си ги припомни, да си каже „и аз бях там, много хубаво беше” и да изпита радост.  А не е като да няма за какво да си спомним с радост.  Два пъти сме гледали Караян два пъти сме слушали Миланската скала, Шведския кралски балет, дори Хосе Карерас е пял в НДК като изгряваща звезда…

От повечето концерти, за които ще спомена не си спомням самата музика. Спомням си вълнението от очакването и  подготовката, суматохата, емоцията по време изпълнението и аплаузите накрая, коментарите след концерта и уюта на семейно-приятелската среда

На последно място, самото графично оформление на програмите е историческо свидетелство за духа на времето.

Защо пък немузикален? Нито родителите ми, нито аз, нито наскоро включилата се в джаза благоверна някога сме учили какъвто и да е музикален инструмент (ако не се брои че баща ми може да изкара на устна хармоника интродукцията на Blue Canari). Не съм бил от онези деца, които са ходели на солфеж, докато другите са стреляли с фунийки по котките. Докато те ходеха на солфеж, аз стрелях с фунийки.  Не съм и от тези префърцунени люде, които с немски акцент ще ви кажат, че „Седмата на Брукнер не мога да я слушам в различно изпълнение освен на Филаделфийската филхармония с Шарл Дютоа. При всички други ми-мажора ми стои някак неестествено…” Причината е че не знам немски и не съм 100% сигурен какво е ми-мажор. Иначе с маестро Дютоа мога да си говоря на родния му език.
Не съм меломан, нито музикален маниак. Обичам музиката, но тя е само едно от многото хубави неща в съзнателния ми живот, нещо съвсем естествено, като яденето и четенето. Така че нямам самочувствието да се нарека музикален човек.

Responses

  1. Чудесен пост, поднесен със страхотен стил! Човек не е нужно да е сноб за да харесва хубавото и да умее да му се радва.

    И колкото и да е тъжно е истина това, че все още е валидна диктатурата на пролетариата. Като че в по-първата част на прехода (доколкото обективни са спомените ми на фона на това, че съм роден в края на социализЪма и началото на прехода) простотията все още се считаше за срамна. Чалга слушаха мутрите, циганите, строителните работници, но водещите медии заклеймяваха този „стил“ като просташки и упадъчен. Вече не е така – чалга „културата“ се пропагандира и дори натрапва.

    Имах ужасът да „празнувам“ 8ми декември във Банско тази година и бях отвратен до край. Отвсякъде чалга, пошли текстове и хора тръскащи се в екстаз по столовете и опитващи се да ме убеждават „абе не е лошо… то като се напиеш… забавлявай се…“… и всичко това се развива в ресторант, а участниците са само студенти и то от уж елитния Алма Матер.

    Явно стратегията и сега трябва да е затворен свят за да може човек да живее спокойно… и да се ожени „без бяла роза“ 🙂 Или иначе казано да съхрани своята индивидуалност без да се удави в конформизмът на простотията.

  2. Страхотен блог! Веднага ще си го прибавя в любимите.

    Аз също съм меломан – от онези „префърцунените“, които слушат класика, джаз, българска народна музика и всичко звучащо нормално, смислено и обогатяващо 🙂
    Учила съм и солфеж и пиано и в хор съм пяла. Музиката беше тази, която ме спаси по време на „прехода“, която ме вдигна високо, която ме отдели от калта и мизерията и която ми даде най-безценното богатство – културата. От височината на това израстване човек може да види какво се случва над мъглата и да придобие способността да достига до Истината!

  3. Сега видях плаката в категория „Упътване“. Там, на 31 декември 1986 г. съм пяла аз 🙂 „Детски хор при Комитета за телевизия и радио“, сега е по-известен като Детски Радиохор на Маестро Христо Недялков.
    Върна ме към страхотни спомени…. Благодаря!

  4. Стана ми по-ведро от Вашето , изпълнено с фин хумор, писание, макар че попаднах по тъжен повод на блога Ви-загубата на Маестро Вайсенберг!
    Бъдете жив и здрав и пишете…!
    Благодаря!

  5. Благодаря,този блог ми достави истинско удоволствие с тематика и свежо чувство за хумор!

  6. Много ми харесва написаното 🙂 ~ с усет, ритъм и звучене …също като музиката! Благодаря!

    Поздрави!

  7. Благодаря за това, което правите! Като професионален музикант не мога да изразя възторга и уважението, което ме карате да изпитвам към това толкова важно и значително дело, с което сте се заел – да запазите паметта и историята на българската музикална култура. Връщате ме в годините на мойта младост (почти сме връстници) по начин, изпълнен с невероятен хумор и ми припомняте спомени и събития, на които аз съм била от другата страна – на сцената (първият концерт на Найджъл Кенеди в НДК например, а съм сигурна, че ако се разровя, ще намеря себе си и в други програми), но съм изпитала не по-малък възторг от вас като слушател. Преди да се разочаровам дотолкова, че да подаря изкуството си на едни хора и едно място, което вие свързвате с бързи скорости и летящи мотори по магистралата.:) Пожелавам си един ден да се срещнем на живо (макар че аз имам смътното усещане, че вече се познаваме) и да споделим общата си радост към музиката из някоя столична зала. Поздрави!

  8. Прекрасно пишете за нещата и с чувство за хумор,което ме усмихва поради истинността на описаното.Поздравявам Ви и Ви казвам,че и аз ‘живеех’ в Зала ‘България“ и НДК и гледах наистина незабарвими постановки и изпълнители от най-висока класа! Далече от днешните касови ‘звезди’ и ‘икони’.С удоволствие бих чела още Ваши интерпретации на събитията от живота ни преди…

  9. Много ми хареса блога, чак не повярвах че съществува такъв! Аз съм също един немузикален човек, който обожава класическа музика и ми стана много приятно да видя че има едно местенце като това. Не спирайте да пишете и публикувате. Поздрави!

  10. Не мога да се стърпя :), за това се присъединявам и аз към коментиращите с искрена благодарност за написаното! Думите Ви, колкото ме разсмяха в забавните моменти от биографията Ви, толкова ме изпълниха и с възторг! Те са доказателство, че музиката (а може би за всяко изкуство може да се каже) се прави не за музикантите, а за тези, които имат сърце, отворено за нея. Поне аз така мисля… 🙂

  11. Blagodariya !!! Strahotno e… superb…! Osobeno tova za Vasko Abadjiev, stashno me razvalnuva !!!

  12. Радвам се, че Ви има!!!! Благодаря, невероятно перо !

  13. Съвсем случайно попаднах на Вашия блог и ахнах!!! Благодаря Ви!!!! Огромно, човешко Благодаря! Стоплихте сърцето ми с културните спомени, върнахте ме в по-духовен свят, успокоихме ме,че не съм идиот, щом се чувствам неуютно в евтината чалга страна, и бягам от нея чрез музиката и спомените си… благодаря,че ми върнахте паметта за толкова незабравими спектакли и концерти, които съм посетила в младостта си. Каква чудесна идея да си пазите всичките програми и билети от концертите! Вашият блог нАистина пише вашата версия на “ По следите на изгубеното време“
    Дано не звуча патетично или като изкуфяла баба, но много се равълнувах от това интелигентно, чувствително и модерно използване на Интернет за нещо много смислено и вълнуващо.
    Много ви благодаря и за материала за Васко Арабаджиев. Потресе ме.

  14. „Оказа се, че обратното на комунизма не е демокрацията. Обратното на комунизма е културата.“ !!!!!!!!!!!!!! А и демокрация не може да има без култура, защото без култура „демосът“ е твърде удобен за манипулиране и „крацията“ всъщност не е негова, а на манипулиращите. :)))
    Прекрасен текст! Благодаря!

  15. Страхотен! Благодаря! Бъдете здрав!

  16. Похвални са опитите на един немузикален човек да пише за музиката па макар и през призмата на своите детски преживявания, но както се казва – всеки си гледа от своята камбанария, та и аз от моята камбанария /на човек градил и живял по време на така омразният ви социализъм/ си позволявам да не се омайвам чак толкова много като предшестващите ме от писанията ви млади момко. Защото вие сте на възрастта на сина ми когото възпитавахме добре – и на уроци по цигулка ходеше, и футбол тренираше, и участваше в наши и международни турнири по шахмат и се учеше отлично. Защо си спомням с носталгия по миналото – защото тогава аз учех и следвах безплатно, имах осигурена работа /въпреки че се мръщехме на разпределенията/, и не е вярно че не сме слушали Бийтълс или пък не сме танцували туист- беше прекрасно времето на нашата младост без дрога, пиянски запои или пък грабежи и убийства. Но още в гимназията ни водеха на симфонични концерти или поетически рецитали – така се плених от изпълненията на Дина Шнайдерман и Емил Камиларов, Спас Джонев и Константин Кисимов и ред други които са непознати предполагам за Вашата особа, а след като завърших следването си работех в областта на културата и съм имала златната възможност да се докосвам до таланта на настоящи и бъдещи величия в изкуството. И всичко това беше предопределено благодарение и въпреки на годините в които цареше „социализъм“. Така, че млади момко – ПО-ПОЛЕКА С МАКИЯЖА……

  17. Скъпи „Един не музикален човек“, търсих името Ви ,но не го открих.Възхитих се от чувствителността Ви и хумора Ви.Някои изрази от текста за Вас аз бих написал със същите думи.Сентенцията за антиподите- комунизъм и култура е върха.Като четох за великия цигулар Васко Абаджиев автоматично се сетих,че ако не сте чували ще Ви бъде интересно да знаете,че именно българите донасят в Европа струнните инструменти „Музикални хоризонти“от 1976 г.И като чуем цигулка в народен оркестър не трябва да си мислим, че е взета от запада,а е точно обратното, ние сме я дали цигулката на „Запада“ заедно с другите струнни инструменти.
    Поздрави!

  18. Попаднах на блога Ви случайно, някой беше постнал на стената линк за „Освобождението на България“ от Стефан Попов, прочетох го, изненадах се, че нищо толкова хубаво, правдиво и интелигентно не бях чел за много, много изминали години и потърсих още информация и писания на Стефан Попов. Така попаднах на този блог. Искам тук само да изразя благодарността си за това, което сте публикували в тази връзка, за тънкия Ви хумор и интелигентния израз. България все още има надежда за спасение благодарение на хора като вас!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: