Като днес си спомням снежната вечер, трябва да е било декември 1988. Навсякъде се коментираше пиесата „Сън“ на Иван Радоев, новия сезон на Народния театър. Казваха била много смела (днес това понятие звучи странно), имало сатирични намеци срещу режима… и хората пускаха връзки за билети, обличаха най-хубавите си дрехи и се тълпяха по пъртината на градската градина за да вкусят ритуално забранения плод.
Тъмна сцена: нощ над гробището на Пордим (роден град на Иван Радоев). Излизат двама гробари: Доктора (Наум Шопов) и Анастасий (Велко Кънев). И започват диалог – осъзнато свещенодействие. Играеха като за последно, не разговор, а песен на Висоцки. Диалог, от който в тъмната зала протича ток. Има един момент, в който става дума за Бог. Докторът спряга нещо от официалната атеистична пропаганда на комунистите. Анастасий го погледна косо с влажния си поглед и му отговори с презрителна насмешка, нещо в духа на „Няма ли да престанете с тия глупости!„. Залата започваше да аплодира насред представлението, осветителите предвидливо бяха изключили всички лампи освен прожектора на сцената.
Тази смешна дързост не беше малка за времето си – хората излизаха от театъра като след посещение в публичен дом…малко стреснати, някои гузни, но ощастливени. Бяха участвали в нещо вълнуващо и не съвсем редно…
След по-малко от година режимът падна. Вече можеше да се говори без сатира и метафори и да се ръкопляска на светло. Не беше същото.
Почивай в мир Велко! Бог ще въздигне от дясната си страна своя Анастасий. А атеистите ще продължават да ги цакат с топла бира…
музикалните хроники на един немузикален човек 
Вашият коментар